Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (32)

28.

Приседнах на ръба на леглото. Възглавниците бяха подредени по начина, който тя предпочиташе. Във въздуха все още се долавяше слабото ухание на парфюма й.

Зная, че ще те заболи. Но се нуждая за известно време да остана сама. И двамата знаем, че това, което е толкова важно за нас двамата, тъкмо сега го няма.

Но поне се надявам, че все пак ще се усмихнеш: кълна ти се, няма друг мъж, само това болезнено чувство, че не си даваме един на друг това, което искаме или от което се нуждаем. Пък и точно сега ми се ще да се вгледам в себе си, поне за кратко, докато намеря онова, което искам някой да ми даде. Ти си най-добрият, Ник. Ти си умен и вдъхващ доверие, едновременно чувствителен и силен. Толкова си добър. А знаеш ли в какво още си най-добрият — в това, че не беше необходимо да се старая да доразвивам нещо в теб.

Много лесно можеш да направиш някое момиче своя партньорка в живота. Но за себе си не съм сигурна. Нуждая се от това пространство, Ник. И двамата се нуждаем! Ако трябва да бъдем честни един към друг, както винаги сме били.

Затова, моля те, не ме търси ден или два. Не ме моли да се върна (ако въобще го искаш). Не ме търси. Не се прави на ченге, Ники. Имам нужда от много сили, за да направя тази мъчителна крачка. Сега съм при едни приятели. Попи е с мен и вече ми каза, че съм тъпа откачалка. (Ти си истински мъжкар, Ник, дори котараците те обожават!)

Наистина те обичам, Ник. Кой не би те обичал?

Оставих бележката. Имаше и послепис:

Добре де, само малко излъгах. Нощните дежурства в болницата са по-тежки.

Взех от нощната масичка снимката, на която бяхме двамата — от ски ваканцията ни във Върмонт.

По дяволите, Елън, между нас можеше да се получи. Или поне можехме да поговорим преди раздялата.

Протегнах ръка да набера номера й. Исках да се обадя на мобилния й телефон. Но внезапно се осъзнах и спрях.

Тя беше права.

Зарежи това, Ник. Дай й онова, което иска. И двамата го знаехме. Това, което е толкова важно за нас двамата, тъкмо сега го няма…

Свалих вратовръзката. Хвърлих сакото на леглото. После се отпуснах върху възглавницата и затворих очи.

Искаше ми се да се чувствам по-съкрушен. Искаше ми се да мога да излея мъката си, като се напия с уиски или изритам някой стол, както може би постъпват другите мъже, когато ги сполети нещо подобно.

Но не можех! Не можех!

Елън имаше право.

Това, което е толкова важно за нас двамата, тъкмо сега го няма…

За много неща Елън имаше право.