Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (71)

67.

Кавело бе още в асансьора — раздаваше съвети на двамата си пазачи и блестеше с остроумието си. Отмести поглед към сигналните цифри за етажите, примигващи в синхрон със спускането на асансьора: 7, 6, 5.

Сега!

В следващия миг се метна напред и се притисна с все сили към панела с бутоните, като заби палец в термочувствителното квадратче на бутона за третия етаж.

— Какво, по дяволите…

Асансьорът подскочи от рязкото спиране. Вратата започна да се отваря. Чернокожият охранител протегна ръка да обуздае Кавело, като силно го притисна към стената на кабината. Тогава някой устремено нахълта вътре.

Ченето на чернокожия увисна от изненада.

— Какво ста…

Първият куршум го прониза между очите. Мъжът се свлече на пода, оставяйки тъмночервена диря по стената с бутоните.

Следващите два куршума се забиха в гърдите на Еди. Върху бялата му риза цъфнаха два пурпурни кръга. Еди пусна ръката на Кавело и се сгърчи в стон на пода. Но събра сили да насочи очи към стрелеца.

— Имам деца.

— Съжалявам, малък Еди — рече Кавело.

Последваха още два глухи изстрела в гърдите му, Еди повече не помръдна.

— Бързо! — озъби се евреинът и натисна бутона за партера, след което подхвърли на Кавело една кесия. — Нямаме време!

В кесията Кавело намери чернокоса женска перука и мушама. Евреинът нахлупи перуката на главата му и наметна мушамата върху раменете му, като се постара колкото е възможно, да прикрие ръцете му, закопчани с белезниците. Знаеше, че разполагат с броени секунди, докато вниманието на всички е обсебено от мощната експлозия в подземния гараж.

Кавело намести перуката.

— Всичко ли е на мястото си?

— Надявам се да е така — рече Нордешченко. — Готов ли си? Нищо сигурно не ни очаква.

— Каквото и да стане — отвърна Кавело, — все е по-добре от гниенето в затвора.

— Може би — скептично поклати глава евреинът.

Вратата на асансьора отново се отвори, този път във фоайето. Отвън чакаха двама души.

— Развален е. Вземете другия — промърмори Нордешченко и изтласка Кавело покрай тях.

После той и преоблеченият мафиотски бос се затичаха надолу по дългия коридор, водещ до страничния изход към Уърт стрийт.

Зад тях хората видяха двата трупа в асансьорната кабина. Разнесоха се ужасени писъци, но Нордешченко не се обърна.

— Побързай! Или и двамата ще умрем. А аз съм алергичен към затворите.

Приблизително на четиридесетина метра по-надолу се отклоняваше другият коридор, по който се стигаше до помещенията на охраната на сградата, но те успяха да се смесят със случайните минувачи, без да обръщат внимание на виковете зад гърба си. Нордешченко забеляза Райхард и двама от хората на Кавело, заели позиция край изхода. Обърна се за миг, колкото да пристегне колана около мушамата на Кавело, след което забърза към тях.

Оставаха петнадесетина метра. С тях всичко се изчерпваше.

Щом приближиха, по радиотелефоните на охраната отекна сигналът за тревога.

— Нещо се е случило! — развика се един от охранителите. — Блокирайте изходите!

Райхард измъкна от джоба си черен метален предмет, след което всичко съвсем се обърка. Във фоайето на съдебната палата проехтяха изстрели, последвани от къси откоси от автоматично оръжие. Двама от охраната край изхода паднаха на пода, преди да успеят да протегнат ръце към пистолетите в кобурите си. Последният от охранителния екип — руса жена — посегна към кобура си, но Райхард я прикова към мраморната стена с автоматичен огън. Умря, преди да се строполи на пода.

Нордешченко и Кавело продължиха да тичат напред, докато стигнаха до помещението на охраната.

И тогава чуха пронизителен вик:

— ФБР! Всички на пода!

Нордешченко се озърна и видя фигура в края на коридора, с насочен автомат в позиция за стрелба. По дяволите. Той притисна Кавело пред себе си. Съвсем близо покрай лицето му проехтя автоматен откос, куршумите повалиха един от хората на Кавело. Райхард отвърна на огъня. Пукотът от ожесточената стрелба бе оглушителен. Хората отчаяно се разпищяха, докато пълзяха на всички посоки, борещи се за живота си.

Нордешченко закри Кавело с тялото си. Професията му го налагаше. Избута го през вратите със сетни сили. Най-после бяха навън!

Наоколо цареше неописуем хаос. Полицаите тичаха към входа на подземния гараж, намиращ се по-надолу в пряката. Детонираната бомба бе свършила добра работа. Към небето се виеше гъст облак от черен дим.

Едно младо ченге изскочи пред тях, без да е сигурно какво точно става.

— Ние сме от ранените — извика му Нордешченко. — Виж.

И когато ченгето се приближи, той опря дулото на своя „Хеклер и Кох“ в гърдите му и дръпна спусъка. С предсмъртно стенание, полицаят се свлече на тротоара.

Зад завоя пред тях се появи черен „Форд Бронко“. Задната врата бе отворена, така че Нордешченко, Кавело и Райхард се метнаха вътре в движение.

На кормилото беше Нези. Без да дочака колата да спре напълно, той натисна газта.

Един камион за доставки потегли зад тях, но после внезапно изви, спря и запречи улицата, така че преследването бе невъзможно.

На кръстовището улучиха зелен светофар. Продължиха с бясна скорост през „Сейнт Джеймс“, през „Чатам скуеър“, после свиха надясно по „Катрин“ към Чайнатаун. Последва още един рязък десен завой към „Хенри“ и Нези спря форда в един пустеещ паркинг.

Нордешченко изскочи навън, все още закрилящ Кавело с тялото си, притича и веднага дръпна плъзгащата се врата на очакващия ги син миниван. Набута гангстера вътре и се настани зад кормилото. Райхард и Нези се наместиха в светлокафява „Хонда Акура“, паркирана до отсрещния тротоар, където ги очакваше евреинът.

На Нордешченко му просветна. Никой не ги преследваше. Никой не стреляше по тях.

През една пресечка три полицейски коли профучаха с мигащи лампи и виещи сирени. Най-хубавото бе, че изчезнаха в противоположна посока. Нордешченко си позволи да се усмихне. Някой ден този случай сигурно щеше да се изучава в полицейската академия като класически пример за успешно бягство.

— Свободни ли сме? — попита един глас зад него. Чак сега Доминик Кавело надигна глава.

— Засега да — отвърна Нордешченко. — Остава само да се тревожим как да се измъкнем от този проклет остров.