Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (113)

109.

Пътуването от Лондон до Сантяго в Чили ни отне двадесет и два часа, през които изгледахме три пълнометражни филма. После посветихме още четири часа и половина на чилийската авиокомпания ЛАН, за да ни отведе много на юг, чак до Пунта Аренас — най-южното пристанище без айсберги, разположено в подножието на Андите, буквално на края на света. Можехме да поемем направо за Ушуая, но ако Ремликов ни бе предал, не ми се щеше да попадна в капан.

В южното полукълбо вече бе есен, а пътуването ни беше към своя край. Небето бе пепелявосиво и непрестанно духаше вятър. Нужен ни бе поне един ден, за да се адаптираме. Ремликов бе казал, че ранчото на Кавело е близо до Ушуая, на около дванадесет часа път с кола.

— Къде, по дяволите, е тази Ушуая? — попита Анди, докато се взираше в картата.

— На юг.

— Мислех, че вече сме на юг — усмихна се Анди с ирония.

Посочих й една точка в самия край на Южна Америка.

— Още по на юг.

От доста години Ушуая е известна най-вече с изолирания си затвор. Пътем се бях снабдил с книгата на някой си Брус Чатуин. В нея той описваше подробно тази приказна и далечна земя. Магелан е спрял тук, но не срещнал никого, освен индианци в оскъдни одежди, скупчени край многобройните си огньове, за да се постоплят от студа. Заради това я нарекъл Огнена земя или на испански Tierra del Fuego.

Докато през втората сутрин седяхме във взетия под наем ланд круизер, готови да потеглим на път, Анди рече:

— Мога само да кажа, че ако Ремликов ни е излъгал, ни чака адски дълъг обратен път.

Шосето, водещо на юг и на изток, беше в окаяно състояние. Вятърът не спря да духа, но пък пейзажът наистина бе зрелищен. Никъде другаде не можеше да се види подобно нещо. Пътят се виеше нагоре по стръмните склонове на Андите. Над просторните равнини се издигаха скалисти планини с назъбени хребети. В клисурите между главозамайващо високите върхове дремеха синкави ледници. Крайбрежната ивица бе скалиста и неравна, както може би е изглеждала преди милиони години. Сякаш бог не е могъл да реши какво да подчертае по-силно — красотата или изолираността на този кът от Земята. Почти след всеки нов завой на криволичещия по стръмнините път вихрещите се в небето облаци се разкъсваха, за да ни разкрият още по-заслепяваща небесна синева.

Накрая прекосихме границата между Чили и Аржентина. Бруленият от ветрове път сега се виеше покрай брега на пролива Бийгъл, острови и полуострови се врязваха в синьо-сивото море, чиито води изглеждаха ледени. Понякога се разминавахме с конници, закрили лицата си с шалове. Но иначе пейзажът си оставаше крайно безлюден, почти лунен.

Стигнахме до един крайпътен кантон — първото съоръжение, създадено от човешка ръка, което видяхме от много десетки километри. Около него бяха насядали гаучоси, както и местни жители със заоблени лица, които ни изгледаха с искрено недоумение, защото сезонът за посещения беше отминал.

— Имам чувството, че на всяка цена трябва да спрем тук — обади се Анди. — Няма да се учудя, ако се окаже, че най-близкият „Макдоналдс“ е на петдесет хиляди километра.

В кантона ни предложиха печено на жар месо, което ни поднесоха в зелен сос, наричан чимичури, заедно с неизвестни за нас тукашни зеленчуци. Вместо хляб ни дадоха тортила, което се оказа най-обикновена питка от царевично брашно. Не беше зле. Снимахме се под крайпътната табела с надпис „Хиляда и триста километра до Антарктида“, изписана на дузина различни езици.

Един млад каубой с многоцветен шал позволи на Анди да възседне коня му. Щом се закрепи с доста усилие на седлото, тя се усмихна толкова щастлива, че ще помня този миг до края на живота си.

Когато се настанихме в колата, тя ме изгледа тъжно.

— Иска ми се Джеръд да беше с нас сега, Ник. Толкова много неща пропусна.

Щом най-после се добрахме до Ушуая, вече не се виждаха местности, достойни да красят пощенски картички. Това бе последното населено място преди Антарктида.

Градът се издигаше над морето по склоновете на стъпаловидна планина, която на места беше отвесно стръмна. Точно на другия край на света спрямо Хайфа, при това не само в географския смисъл на думата. Мястото действително изглеждаше като края на света. От пристанището към планината се издигаха тесни улици, по които се срещаха само сергиите на местните хора, продаващи какво ли не: от сувенири пингвини до тениски с надпис „Антарктида“. Многобройни кучешки глутници кръстосваха града. От покривите на ниските къщи бяха провесени странни кошници. Нищо не напомняше за зашеметяващо красивите гледки по време на пътуването ни дотук.

Край пристанището намерихме съвсем скромен хотел — „Ла Белла Виста“. Според туристическия пътеводител бил напълно приличен.

— Ще отседнем тук, след като в „Риц“ всичко е заето — обясних на Анди и свих рамене.

В стаята ни очакваше легло с царски размери и няколко фотографии по стените на градчето отпреди стотина години, както и карта на Антарктида в рамка — явно това бе традиция тук, както литографията на свети Петър в хотелските стаи в Рим.

Излязохме на тесния балкон, откъдето се откриваше гледка към пролива Бийгъл. Облаците се бяха спуснали ниско, доста тъмни. Движеха се бързо. От другата страна на сивеещия се пролив се надигаха стръмни планини. Студеният пронизващ вятър ни принуди да се приберем.

— Само да кажеш някога, че не съм те водил на интересни места!

Анди отпусна глава на рамото ми.

— Никога не бих го казала.

И двамата знаехме, че забавлението скоро ще започне.