Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (52)

48.

Застанал на стъпалата на къщата срещу нейната на Сто осемдесет и трета улица, прехапах долната си устна, докато я наблюдавах да се прибира. Не мисля, че ме забеляза, и това ме устройваше.

Анди Деграс изглеждаше добре. Беше облечена с вкус. Под мишницата си стискаше голяма черна папка. Погледната отстрани, имаше вид на човек, на когото всичко му е наред. Но не можех да се отърся от чувството, че вътрешно съвсем не е така.

От време на време идвах тук да я зърна, макар да не бях наясно защо го правя.

Може би защото просто исках да видя единствения оцелял от онзи прокълнат автобус. Няколко пъти дори изкачвах стъпалата и почуквах на вратата. Казвах просто „Здравей“ или че съм дошъл да й съобщя някакви новини около разследването. Оставах за кратко, така че да изглежда като официална визита, и исках да й съобщя нещо, за което така и не ми идваха думи. Чувствах се добре, че поддържам връзка с някого. След проваления процес почти не общувах с хора.

Може би отново се заблуждавах. Може би причината бе самата Анди Деграс. Начинът, по който се опитва да продължи напред след случилото се. Завиждах й за това. Дори и за това, че тя нито веднъж не ме обвини — макар да имаше пълното право, никога не ме изгледа с ням укор в очите.

Може би беше заради преживяното заедно — животът и на двама ни не бе същият. Или поне така ми се струваше.

И така, продължих да я наблюдавам, докато се изкачваше по стъпалата на сградата, а после отключваше вратата на апартамента си. Провери пощенската си кутия и взе няколко плика и списания, след това изчезна от погледа ми. Малко по-късно лампите в дома й светнаха.

В какво се бях превърнал, в дебнещ тип?

Прекосих улицата. Излезе един от обитателите на сградата и аз за миг пъхнах ръце в джобовете, сякаш бях забравил ключовете си, сетне побързах да уловя дръжката на вратата, преди да се е хлопнала под носа ми.

Нейният апартамент бе 2B, на втория етаж, с лице към улицата. Неусетно изкачих стъпалата и ето че се озовах пред вратата й. Но какво щях да й кажа? Тъкмо понечих да почукам, когато ме обзе притеснението, че сигурно изглеждам глупаво.

Отстъпих назад, готов да побягна надолу по стълбите.

Точно тогава вратата се отвори и се озовах лице в лице с Анди.