Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (98)

94.

— Виж! — Ник посочи модерна остъклена къща на тридесетина метра по-надолу. — Това е той! Ремликов.

Анди фокусира бинокъла. Втренчи се в мъжа — слаб, чернокос, не много едър и въобще не изглеждаше страховит. Гърдите й се стегнаха от надигналия се гняв.

Не знаеше какво точно ще изпита, когато види мъжа, убил сина й. А когато това най-после се случи, когато той бе само на няколко десетки метра от нея, тя осъзна, че не е това, което искаше. Стомахът й се сви на топка.

— Виждам го. — Пръстите й стиснаха още по-здраво бинокъла.

Застанал зад нея, Ник я прегърна през рамо.

— Изглежда ли ти познат?

— Не. — Искаше й се да е обратното. Искаше да усети как я обзема дълбока омраза към него. Да изпита отвращение. Или каквото и да е. Значи това е убиецът? Мъжът, отнел целия й свят? Тя отново поклати глава. — Не, никога не съм го виждала.

— Живее с жена си и сина си.

— Той има момче!?

Не бе очаквала това. Дали семейството му знае за ужасните престъпления, които е извършил? Дали им разказва за тях, когато седнат да вечерят, когато играят на топка или каквото и да вършат там, по дяволите? Как може човек, който има дете, да се занимава с такива ужасни неща?

— Всеки ден излиза приблизително по това време — уточни Ник, като продължаваше да го оглежда през бинокъла си. — В четири следобед прибира сина си.

— Ник. — Анди свали бинокъла и се обърна към него с уморен поглед. — Не мисля, че мога да го направя. Зная, че се очаква да мразя този човек. Особено след всичко, което ми причини. Осъзнавам защо сме тук. Зная какво трябва да направим. Само че… Кучи син! — изкрещя тя към къщата, после отвърна поглед. — Просто направи каквото трябва — изрече гневно след миг. — Ти имаше право да настояваш за това.

Мъжът, който бе убил сина й, излезе от вратата на гаража, облечен в бяла риза с къси ръкави, светлокафяви панталони и слънчеви очила. Огледа се набързо, след което се качи в аудито и завъртя стартера.

— Излиза всеки ден по едно и също време. Ето го и момчето му.

Анди се обърна и отново взе бинокъла. Момчето нямаше повече от единадесет или дванадесет години. Малко по-голямо от нейния Джеръд. Беше невинно, повтори тя мислено, независимо какво бе извършил баща му.

— Къде отиват?

— Не зная. Искам да ги проследя. Съгласна ли си?

Тя кимна. Този мръсник. Това копеле. Как може да се преструва на любящ баща, след като знае какво е извършил!

Момчето излезе от къщата и изчака колата, която баща му насочи на заден ход по алеята.

Анди увеличи фокусирането на образа. Той носеше книга и нещо, което приличаше на преносим компютър. Успя да види дори корицата на книгата. Беше за шах. Момчето се качи в аудито.

— Хайде — подкани я Ник, като остави бинокъла си на задната седалка. — Да тръгваме. Не искам да изоставам много зад него.

Тя кимна и тъкмо се готвеше да прибере своя бинокъл, когато реши да хвърли още един поглед към фасадата на къщата.

— Мили боже… Ник! — Шокът от видяното я замая, повдигна й се и едва не повърна. Цялата плувна в пот от ужасяващия спомен, нахлул в съзнанието й. — Господи, не…

— Какво има? — Ник превключи на заден ход.

— Виж в къщата! — Ченето й се стегна; устата й пресъхна дотолкова, че едва изговаряше думите. — Виждаш ли онзи мъж там?

Ник грабна бинокъла от ръцете й.

Видя мъжа, застанал до предния прозорец, с ръце на кръста, с клин и бяла тениска с надпис „Гинес“, да наблюдава как Ремликов и синът му се отдалечават с колата.

— Това е той! — Кръвта се оттече от лицето на Анди. Колко пъти бе виждала дъгата му руса коса в кошмарите си. — Същият мъж, когото видях да бяга от микробуса.