Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (97)

93.

Ако досега не бях сигурен, че съм влюбен в Анди Деграс, полетът изпари всичките ми съмнения. През повечето време седяхме един до друг със сплетени ръце. Наслаждавах се на непознато за мен спокойствие и увереност, което тя неусетно ми предаваше. По едно време Анди заспа, отпуснала глава на рамото ми. Всъщност не аз, а тя ме крепеше. Вдъхваше ми смелост да направя това, което считах за справедливо.

Първата ни вечер в Тел Авив започна с приятна вечеря в тих ресторант на улица „Шенкин“, макар че още бяхме замаяни от часовата разлика. Прибрахме се в хотелската стая, любихме се, опитвайки се да забравим — поне тази нощ — защо сме тук. На сутринта потеглихме на север по крайбрежието към Хайфа.

Отне ни час и половина. Докато се движехме по крайбрежната магистрала, минахме край малки градчета, пръснати по брега. Красотата на Хайфа ме изненада. Градът се издигаше устремено по стъпаловидните планински тераси над удивително синьото море. В най-ниската част се намираха пристанището и Старият град, с древни каменни стени, издигнати от кръстоносците. По-нататък бяха оживеният градски център с миризмите от хлебарниците, шумните пазари и модерните сгради, където се въртеше големият бизнес. Следваха притихналите, но все пак нелишени от оживление склонове на планината Кармел, откъдето се откриваше възхитителен изглед към Средиземно море.

Там, в най-високите части на града, бяха съсредоточени най-модерните хотели. Улиците с жилищни сгради се виеха високо горе по стръмнините над морския бряг. По тях можеха да се видят разкошни вили с невероятни гледки, булеварди с модерни ресторанти и магазини.

Там горе живееше и Коля Ремликов.

Бях сигурен, че сега името му не е Ремликов, но това нямаше значение. Оставихме чантите си в хотел, „Дан Панорама“. От стаята ни на двадесет и петия стаж се разкриваше зашеметяваща гледка към морето.

— Красиво е — въздъхна замечтано Анди, загледана през прозореца.

— Така е — кимнах и отпуснах ръце върху раменете й. — Само не забравяй защо сме тук.

— Това означава ли, че няма да остане време да поплуваме в Средиземно море?

— Слез на плажа. — Напъхах някои вещи в пътната си чанта — двата бинокъла, картата, пистолета ми, за който имах разрешително. — Скоро ще се върна.

— Ник… — Тя се обърна и ме изгледа разтревожено. — Не предприемай нищо без мен. Обещаваш ли?

— Не се притеснявай — побързах да я успокоя. — Искам само да поогледам. Обещавам да кротувам.

Пред хотела ме чакаше фордът, взет от агенция за коли под наем. Настаних се зад волана, след което разгънах картата. Още преди полета бях проучил тази карта, така че сега имах чувството, че познавам пътя.

Улица „Йехуда“ 225.

Подкарах нагоре към планината, през „Йефе Ноф“ — тесен път зад хотела. Нагоре следваше центърът „Кармел“ — с паркове, музеи, модерни кафенета. Още по-нагоре пътят започна да се извива в главоломни осморки високо над брега. Преминах през Хайем, после и през Вашар. По-нататък следваха много скъпи домове с чудесен изглед. Продължих да се изкачвам. Пътят стигна до стръмните скалисти склонове на планината Кармел. Бляскавосиньото Средиземно море остана на повече от триста метра надолу.

Намерих улица „Йехуда“. Оказа се тиха, с къщи, предлагащи чудесен изглед. Номер 225 беше през няколко къщи. Там се издигаше бяла постройка в съвременен стил с плосък покрив, а покрай нея извиваше задънена улица, павирана със сиви камъни. Докато преминавах оттам, усетих как пулсът ми се ускори. Продължих до следващия остър завой, където спрях за кратко, защото се надявах да не ме забележат от къщата на номер 225. Слязох от колата с бинокъл в ръка, пристъпих до ъгъла и се озърнах в посока към къщата.

През бинокъла ясно се виждаше, че имотът е от скъпите. Бизнесът на убийците винаги е бил добре платен. Но не видях никого. От къщата също не се чуваше нищо. На алеята за коли бе паркиран миниван, европейски модел.

Продължавах да се взирам през бинокъла.

След няколко минути реших, че ще е по-разумно да се преместя. Някой може да мине и да му направя впечатление. Районът бе от богатите и вероятно бе добре охраняван. Винаги можех да кажа, че съм дошъл да се любувам на гледките, но не биваше да вися прекалено дълго.

Внезапно вратата на гаража започна да се отваря.

От него на заден ход излезе едно ауди. Фокусирах бинокъла. Стъклата бяха затъмнени, но прозорецът на шофьора бе спуснат, така че успях да го видя.

Беше той. Ремликов! Носеше слънчеви очила, но веднага го познах. Сърцето ми се разтуптя, сякаш бях поразен от електрически ток.

В колата с него имаше още някого. Завъртях обектива. Момче. На съседната седалка. Около десетгодишно, но можеше да е и по-малко. Аудито излезе на платното на заден ход. Сега съвсем ясно можех да огледам Ремликов.

Намерих те, Коля. Намерих те, копеле!

Аудито потегли надолу по улица „Йехуда“ и скоро се скри от погледа ми.

Останах там още няколко минути, като си записах най-важните отличителни белези на къщата. Днес нямаше да го проследявам. Бях обещал на Анди. Върнах се в колата и поех по обратния път.

Докато минавах покрай къщата, спрях за секунда пред пощенската кутия. Дръпнах резето. Много забързано затършувах вътре, като награбих купчината безобидно изглеждащи реклами. Явно тази напаст не е подминала и Израел.

Върнах се в хотела, отворих вратата и заварих Анди задрямала на леглото. Тя се размърда.

— Какво откри?

— Намерих къщата. Не е далеч. Утре ще те заведа там.

Тя се надигна. Кимна, макар и леко неуверено.

— Както и това — добавих и подхвърлих до нея на леглото рекламен плик от местна фирма за почистване на килими, взет от пощенската кутия на Ремликов. — Взех го като сувенир. Сега името му не е нито Ремликов, нито Колич.

— Да, тук е написано. Ричард Нордешченко.