Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (21)

17.

Вече бе почти четири следобед. Съдия Сайдерман огледа залата и даде знак да прекратят разпита на свидетеля.

— Господин Голдънбърг, мисля, че за днес е достатъчно.

Тя предупреди съдебните заседатели да не обсъждат нищо по делото и да не четат написаното във вестниците. После всички се върнаха в стаята на журито. Неколцина веднага си тръгнаха, защото бързаха за метрото.

Анди прибра нещата си в чантата и облече пуловера си.

— С всички ще се видим утре. Трябва да взема хлапето. Някой да е към метрото?

Поеха заедно по Чамбърс стрийт, за да се доберат до станция номер едно на Бродуей. Дженифър, която междувременно успя да й обясни, че продавала рекламни материали, слезе на Седемдесет и девета улица, а Анди продължи към жилищните райони, за да се добере до къщата на Западна сто осемдесет и трета улица, откъдето се откриваше гледка към моста Уошингтън и където от четири години живееха с Джеръд.

Тя слезе на спирката на Сто осемдесет и първа улица и продължи през още няколко пресечки до Сто и седемдесет и осма, за да вземе Джеръд от Сандра. Синът на Сандра — Еди, учеше с Джеръд в четвърти клас в 115-о основно училище.

— Здравей, госпожо Закон и ред — поздрави я Сандра със смях, щом отвори вратата. — Получи ли ролята?

— Получих присъда. — Анди завъртя очи. — Осем седмици.

— Брей! — възкликна Сандра. — Аз пък се занимавах с техните домашни или поне с част от тях. Сега са в стаята на Едуард. Играят на „Засада в пустинята“.

Двете жени надникнаха в стаята.

— Мамо! — възкликна Джеръд. — Ела да видиш! Вече сме на шесто ниво.

— Добре, но се опасявам, че там и ще си останете. Мама е много уморена.

Майката и момчето излязоха на Бродуей и се запътиха към апартамента си. Трябваше да вечерят, но не й се готвеше.

— И така, млади господине, какво ни се иска сега? Тортила? Или някакъв деликатес? Получих четиридесет долара от правителството на САЩ, за да имаме какво да вечеряме.

— Дали са ти четирийсетачка? — Джеръд изглеждаше безкрайно впечатлен. — За какво е това дело, мамо? Нещо вълнуващо ли е?

— Нямам право да ти казвам, но е за един мафиотски бос. Цял ден слушахме прокурора и адвоката. Също като в Закон и ред. И освен това имах среща със съдията. В нейния кабинет.

Джеръд спря пред къщата, където живееха, и извика:

— Мамо!

Колата им бе паркирана отпред — десетгодишно волво комби. Наричаха го Ленивеца, защото не бе от най-бързите. Държаха го на улицата. Местните полицаи си затваряха очите за нарушението.

Някой беше разбил предното стъкло.

— Боже мой! — ахна Анди. Затича се към колата, невярваща на очите си.

По паважа бе разпиляно натрошено стъкло. Кой би могъл да стори това? От години държеше колата си на улицата. Всички в квартала я познаваха. Никога не се бе случвало нещо подобно. Отпусна ръка на рамото на Джеръд.

После усети как стомахът й се стяга. Спомни си Кавело да седи в съдебната зала със спокойна усмивка и невъзмутим вид. Сякаш всичко е под негов контрол. А и онези страховити истории, които им разказа Луис Мачиа. Той бе убивал за Кавело. Да разбият стъклото на кола, е детска игра за мафията, нали?

— Мамо, какво не е наред?

— Всичко е наред, Джеръд. — Тя го придърпа към себе си.

Но момчето не й повярва, както и тя не си вярваше. Сега искаха само да се приберат у дома.

Ако още имаха дом.