Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (114)

110.

Сутринта слязохме на партера и след закуската се заехме да поразпитаме мъжа на рецепцията. Той ни поздрави, сякаш бяхме любовници във ваканция, жадуващи по-скоро да се запознаят с местните забележителности.

— Искате ли да видите пингвините?

— Пингвините не ни вълнуват. — Извадих картата си. — Търсим едно ранчо извън града. Може ли да ни помогнете?

— Ааа, la estancia — повтори той, като използва названието за местните ферми, което навярно е използвано в началото на XIX век, защото сега те са само туристически дестинации в националните паркове.

Подадох му картата.

— Всъщност търсим ранчо на име El Fin del Mundo.

— Хм — замислено рече той. — Краят на света.

— Знаете ли къде е?

— Не — поклати глава мъжът. — Но името е добре подбрано.

Ако бях дошъл тук официално, бих могъл да избирам между десетина начина да открия Кавело. Те обаче включваха съдействието на местната полиция. Бях сигурен, че уединението тук е най-ценната стока и за нищо на света не исках да привличам вниманието на местните хора.

— Има много имения на север от града. — Служителят взе писалката и очерта въпросната зона върху картата. — Ето, край тези ски курорти. Или пък тук. — Очерта втора зона върху картата. — Имате ли кола, сеньор?

— При това с пълно предаване, четири по четири.

— Наистина ще ви е много необходима — ухили се той, сякаш каза нещо много смешно.

Напуснахме града, но този път поехме по друго шосе — на североизток, а не по онова, по което пристигнахме. Отначало пътят следваше очертанията на брега. Задминахме няколко необитаеми островчета. В далечината се издигаха високите планини, които се намираха на територията на Чили. После завихме по доста тесен планински път и започна едно наистина мъчително изкачване по стръмнините.

— Нека се опитам да отгатна — заговори Анди, като се престори на разочарована. — Наистина ли не искаш да видиш пингвините?

— Може, но след като намерим Кавело — усмихнах се аз. — Ще се постарая да ни остане малко време за развлечение.

Изкачихме се до високите планински клисури над Ушуая. Равните терени изглеждаха по-зелени, защото тук-там се забелязваше някаква растителност, но планините над тях бяха все така високи и стръмни. Преминахме покрай няколко белязани от бурите пътни знаци. На един от тях пишеше Bridges Estancia. А на друг имаше стрелка, сочеща в противоположната посока и надпис: Чили.

Гледката наистина бе впечатляваща — от надвисналите, почти отвесни скали се спускаха ледени водопади, а скалните цепнатини бяха запълнени с глетчери. Преминахме и покрай красиво езеро, след което се заредиха остри хребети, предлагащи гледки, каквото никога не бях виждал, още повече че всичко наоколо бе огряно от ярките слънчеви лъчи.

Прекарахме следващите два часа в обикаляне по всяко шосе с пътна маркировка, което се изпречеше пред очите ни. Преминахме и край няколко масивни дървени порти, но никъде не открихме знак, който да ни посочи, че сме на правилното място — ранчото El Fin del Mundo.

Не след дълго започнах да си мисля, че по-скоро ще срещнем Снежния човек, отколкото Кавело. По пътя на връщане заобиколихме планините, като се спуснахме на запад през парка, кръстен на архипелага Огнена земя. Точно тогава видяхме най-грамадния ледник, който човек може да си представи — беше висок поне дванадесет метра и покриваше цялата долина между два високи върха на дължина около три километра.

Преминахме покрай три местни ферми. Всяка от тях беше огромна и разположена в красива местност, обкръжена от планински склонове, а отпред се разкриваше гледка към морския бряг. Но не открихме това, което търсехме.

Въздъхнах отчаяно. Какво разбираше Ремликов под това близо до един град, наречен Ушуая? Нямахме представа дори в каква посока да поемем.

Към четири следобед се върнахме обратно в града, защото слънцето бе започнало да клони на запад. Така приключи една от най-живописните разходки в живота ми, но ние не бяхме дошли тук да се любуваме на природата. Подкарах колата по унило изглеждащите улици, за да я паркирам пред хотела.

— Сеньор! — махна ми Гилермо, мъжът на рецепцията, щом ме видя на входа. — Намерихте ли ранчото?

— По-скоро намерих края на света — недоволно изсумтях, — но не открих никакво ранчо.

Мъжът изглеждаше възбуден.

— Аз попитах жена си, сеньор. Тя е холандка. Работи в el pasillo de ciudad, така викаме тук на общината.

Изчаках го да ми каже каквото има.

— Ами тя знаела къде е това El Fin del Mundo.

Изтичах до колата, грабнах картата и се върнах при него. Той ми посочи една точка на изток от града, недалече от шосето, по което бяхме пътували почти през целия ден.

— Ето тук. Принадлежало на стара местна фамилия. Или поне така е по документите в общината. Но жена ми разправя, че отскоро ранчото било на някакъв чужденец. Американец търсите, нали?

Потупах Гилермо по рамото и се усмихнах.

— Да, американец.