Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (4)

III.

— Мани, Ед, той идва право към вас!

Видях накъде се завтече Кавело. Опитваше да се добере до хеликоптер, чийто силует се очертаваше в далечината. Очевидно бе неговият. Разбутах тълпата, като най-безцеремонно изтласках сватбарите, които ми пречеха. Щом стигнах до ръба на терасата, погледнах надолу.

Кавело още се препъваше сред бурените по дюните, но не спираше да напредва покрай брега. После за миг изчезна зад една по-висока дюна. Изгубих го от погледа си.

Извиках в микрофона:

— Мани, Ед, след секунди ще се появи пред вас.

— Пипнах го, Ник — изграчи вместо отговор Мани. — Федерални агенти! — чух в слушалките Мани да крещи на Кавело.

Прозвучаха изстрели. Два, съвсем бързо един след друг, последвани от още четири или пет още по-бързи.

Кръвта ми се смрази. Господи! Прескочих парапета и се затичах към дюните край брега. В бързината се препънах и паднах. Ударих си коляното. Надигнах се и продължих с все сили в посоката, от която долетяха изстрелите.

И тогава спрях.

Две тела бяха проснати на брега. Сърцето ми заби бясно. Изтичах до тях, но се подхлъзнах в подгизналия от кръв пясък.

Мили боже, не.

Веднага разбрах, че Мани е мъртъв. Ед Синклер се давеше в кръвта си, клокочеща от гърлото му. Улучен в гърдите.

Доминик Кавело тичаше на петдесетина метра напред, като придържаше раненото си рамо, но не преставаше да се отдалечава.

— Мани и Ед са улучени! — изкрещях в микрофона. — Веднага доведете помощ!

Кавело наближаваше хеликоптера. Вратата на кабината зееше. Втурнах се след него.

— Кавело, спри!

Кавело се озърна през рамо, но не спря.

Натиснах спусъка на пистолета — два пъти. Вторият куршум прониза бедрото му.

Кръстникът се хвана за крака и залитна. Но продължи да се влачи като отчаяно животно, борещо се за живота си. Тогава чух тряс, тряс, тряс и видях как във въздуха се появи хеликоптерът „Апачи“ на бреговата охрана.

— Баста! — изкрещях и отново насочих глока си към него. — Свършено е с теб! Следващият изстрел ще ти пръсне мозъка!

Задъхан и изтощен, Кавело спря. Вдигна ръце и бавно се извърна.

Нямаше пистолет. Не знаех къде го е захвърлил. Може би в морето. Вече бях много близо до него. Лицето му се изкриви в усмивка въпреки куршумите в бедрото и рамото му.

— Ники Усмивката — рече той. — Ако знаех, че толкова искаш да присъстваш сватбата на племенницата ми, само трябваше да ми се обадиш. Щях да ти изпратя покана. Гравирана.

Главата ми щеше да се пръсне. Заради този боклук изгубих двама души, може би трима. Приближих се до него, държейки глока право в гърдите му. Той ме погледна с насмешка.

— Знаеш ли, Пелисанте, какъв е проблемът с тези италиански сватби? Всички идват въоръжени.

Цапардосах го с все сила и Кавело падна на колене. За секунда си казах, че ще опита да ми се нахвърли, но той се надигна бавно, поклати глава и се разсмя.

Тогава го ударих още веднъж, с цялата ярост, която клокочеше в мен.

Този път не успя да се надигне.