Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (66)

62.

Моника Ан Романо подозираше какво може да е скрито в малкия пакет, който носеше. Така й се искаше да го изхвърли в някой контейнер за смет.

Беше го взела от мъжа, на когото глупашки се довери. Крачеше нервно през „Фоули скуеър“, като показните на всички пропуски служебната си карта, издадена от федералния съд. Беше най-изнервящото преживяване в живота й. Засега.

Накрая успя да се нареди на опашката за служителите във федералния съд. Всяка чанта беше отваряна, дори и тези на адвокатите и техните помощници. Моника знаеше кого ще доведат в съда — Доминик Кавело.

— Днес ни очаква много работа — заговори я Майк, пазачът във фоайето с големите извити нагоре мустаци, който я преведе през навалицата към опашката за специалния персонал.

— Аха — нервно му кимна Моника. После се озърна и с неловка усмивка поздрави неколцина познати.

Мъжът пред нея — брадат адвокат с дълга коса, отвори чантата си. Тя бе следващата по ред. Пабло, който винаги се шегуваше с нея за „Метс“, улови погледа й и се усмихна. Сърцето й бясно заби. Усещаше как тежестта на пакета я притиска. Какво ли ще стане, ако надникнат в него?

Адвокатът пред нея затвори чантата си и премина. Сега бяха двамата един срещу друг — тя и Пабло. Дали пък няма да чуе туптенето на сърцето и? Моника за миг задържа дъха си и пристъпи към вратата.

— Как беше този уикенд, скъпа? — Пазачът небрежно надникна в чантата й. — Гледа ли мача на „Метс“?

— Разбира се, че го гледах — кимна Моника и затвори очи, очаквайки да се разнесе писукането на апарата. Тогава ще е свършено с нея.

Но не се чу никакъв звук. Прекрачи прага, както го правеше всеки работен ден. Слава богу.

— Ще се видим на обяд — рече й Пабло. Тя тръгна забързано. И тогава го чу да се провиква след нея: — Хей, Моника!

Моника Ан Романо се смрази за миг, преди да се обърне назад.

Пазачът й смигна приятелски:

— Много ми харесва шапката ти.