Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (47)

43.

Тя бавно отвори очи.

Странно, не усещаше болка. Чувстваше се замаяна и нереална, сякаш е тук, но и не е. Смазваща тежест притискаше гърдите й. Къде е? Какво се е случило? От тялото й излизаха разни тръбички. Опита се да помръдне, но не успя.

Нямаше никакви сили. Дали не е парализирана? Как е могло да се случи?

Анди започна да изпада в паника. Нещо задръстваше гърлото й. Като грамадна запушалка.

Влезе медицинска сестра. Изражението й бе достатъчно, за да разбере. Нещо ужасно се е случило. Но какво?

— Анди, не говори, скъпа. В гърлото ти е вкарана тръба, за да ти помага да дишаш. Ти си в болницата „Белвю“. В хирургията. Но ще се оправиш.

Анди се опита да кимне, но не успя. Само очите й диво зашариха из стаята. Болничната стая.

И тогава си спомни.

Автобусът със съдебните заседатели. Тя беше там, в този автобус. Очите й тревожно потърсиха сестрата. Какво бе станало? Отново се опита да заговори, но се задави. Пръстите й напипаха ръката на сестрата. Стисна я с все сила.

Синът ми… моят син… Къде е моят Джеръд?

— Моля те… — Сестрата пак се извърна. — Успокой се, Анди.

Вече знаеше, че се е случило нещо ужасно. Опита се да произнесе името му, да промълви Джеръд, но от гърдите й излезе само свистене. Устата й беше суха и грапава като шкурка.

Моля те, моля те, моят син…

Някаква сила обаче я принуждаваше да затвори очи.