Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (128)

124.

Тръгнах към него. Той започна да се катери към края на ледника, накуцвайки силно. Какво му става на този тип?

— Настъпи времето за разплата, Дом. Помниш ли Мани Олива и Ед Синклер? — изкрещях аз, а ехото повтори думите ми.

Той продължи да се катери по склона, като често пропадаше, пак се изправяше и се вкопчваше отчаяно в зъберите наоколо, сред търкалящите се надолу камъчета. Бях на тридесетина метра зад него.

Масивен леден блок висеше над козирката пред нас. Може би имаше към десетина метра височина, а на шир и длъж изглеждаше необятен, заемаше цялата долина между двата планински хребета. Гледката направо спираше дъха — на това място можеха да потънат хиляда кораба колкото Титаник, а Кавело се бе насочил точно натам.

Започна да се хлъзга и накрая падна. Този път изкрещя от болка.

— А какво ще кажеш за сестрата на Ралфи Д., Дом? Помниш ли я? Или за малкото момиченце, което изгори? На колко бе то? На годинка?

Кавело бе стигнал до ръба на една запълнена с лед пукнатина, дълбока към шест-седем метра. Нямаше повече накъде.

Обърна се и ме изгледа злобно.

— Какво искаш. Да падна на колене и да ти се моля? Искаш да призная, че съжалявам? Съжалявам! Съжалявам! — подигравателно се разкрещя той.

Гавреше се с всичко, в което вярвах.

Едва си поемах дъх, толкова бях изтощен. Вдигнах пистолета и го насочих в гърдите му. Стоеше там, на ръба на цепнатината. Вече нищо не можеше да го спаси. Прекалено дълго чаках този миг.

— Хайде, Ники Усмивката. Спечели! Тук е студено, пък и кой знае какви зверове бродят в тази дива пустош. Искаш да чуеш прощалните ми думи? Съжалявам, Ник, наистина. Съжалявам, че не успях да я изчукам, преди да се появиш. Страхотен задник има. Хайде, давай, Ник. Виждаш ли колко съжалявам! Давай. Застреляй ме!

И аз го направих. Забих първия куршум в крака му. Кавело се сгърчи и изрева. Залитна назад. Стрелях още веднъж, този път в глезена и го раздробих.

Кавело изпищя и закуцука назад, но другият му крак се плъзна над ръба на пукнатината. Прекатури се и рухна, докато с последни сили дращеше с нокти леда. Падна тежко по гръб. Беше в капан — нямаше как да се измъкне без помощ.

За секунда помислих, че е мъртъв.

Но той се разшава и се надигна на колене. Очите му се бяха изцъклили.

— Мислиш се за по-добър от мен, а, Ники. Ти също си свършен, Пелисанте. Ще имаш късмет, ако не гниеш до края на живота си в някой затвор. Схвана ли шегата, Ник? Ще дадеш остатъка от живота си, за да се добереш до мен. Така че карай нататък. — Разтвори ръце. — Свършвай. Стреляй! По-добре, отколкото да ме довърши див звяр. Приключи с мен.

Насочих глока, готов да очистя това бясно животно. Но си припомних, че сме насред необитаема пустош. На километри наоколо нямаше жива душа. Той нямаше да успее да се изкатери по отвесната цепнатина. Миризмата на кръв ще подейства като магнит на хищниците. А можеше да издъхне и от студ през нощта.

Свалих пистолета.

— Знаеш ли, Дом — казах му, — идеята ти започва да ми допада. Дори много ми допада. Особено онази част за дивите зверове, които ще те разкъсат.

— Хайде, Ник, направи го — озъби се той. — Какво, да не би да те е страх?

— Името му беше Джеръд. Беше само на десет.

— Хайде, направи го. Убий ме, кучи сине. Застреляй ме!

— Помниш ли какво ми каза онази нощ в затвора, когато дойдох да те посетя? В деня, след като бе взривен автобусът със съдебните заседатели.

Кавело продължи да се взира свирепо в мен.

— Е, исках само да знаеш — тази нощ е мой ред да спя като младенец.

Останах да го погледам още няколко минути, преди да се уверя, че няма начин да се измъкне. После си тръгнах.