Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (20)

16.

Очите на Джоел Голдънбърг се разшириха от учудване.

— Та той е бил най-добрият ви приятел, господин Мачиа. Нима се опитвате да ми кажете, че е откраднал табелите от вас?

— Казах само, че се знаем от деца, господин Голдънбърг. Той беше най-старият ми, макар и не най-добър приятел. И трябва да добавя, че не беше от най-умните.

В залата отново се разнесе шушукане. Анди вдигна глава и забеляза, че съдия Сайдерман отново прикри усмивката си. Щом съдебната зала притихна, прокурорът поклати глава:

— Продължете, господин Мачиа.

— След като жена ми се обади, позвъних на Стиви и му рекох: Стиви, шибаняко, какви ги вършиш? Извинете, Ваша Чест. Както и да е, но той ми рече, че майка му намерила табелите с номерата, дето ги бил откраднал отнякъде, и ги изхвърлила на боклука, та тогава се паникьосал. Той живееше през една пряка от нас, така ме познаваше къщата ни като своята. Предположих, че е намерил табелите от колата на жена ми в един кашон до къщата ни. Кой друг ще знае, че са там?

За секунди в залата се възцари тишина — ясен признак, че никой не му вярва. Тогава прокурорът пак се намеси:

— И така, какво се случи, когато полицаите са отишли в дома ви?

— Жена ми им казала, че сигурно някой е прескочил оградата и ги е задигнал.

— Вашата жена, господин Мачиа, умее бързо да измисля оправдания.

— Да, освен това много лесно кипва. — Той поклати глава и се усмихна.

Този път никой не се опита да сдържа смеха си. Анди си представи нагледно как жената на страховития гангстер го гони с тиган в ръка. Закри лицето си с ръка и отклони очи. За секунда зърна лицето на Кавело. Той също се усмихваше.

— Полицаите останали ли са доволни от това обяснение — че неизвестен злосторник е откраднал табелите.

— Не зная дали бих могъл да ги нарека „доволни“. Вече имах досие в полицията. Никак нямаше да им бъде трудно да ме закопчеят като някой, който се навърта около фамилия Гуарино.

— А това никак нямаше да зарадва Ралфи Д., нали?

— Това е много слабо казано, господин Голдънбърг. Всеки дяволски би се ядосал. По-късно вечерта се срещнах със Стиви и той ми рече нещо от сорта на „Зная, че се издъних, но ако нещата загрубеят, няма да вляза сам в затвора“. Налудничави приказки. Хем много добре знаеше, че не бива да говори така. Беше просто изплашен и объркан.

— А вие как реагирахте? — попита го прокурорът.

— Ами просто му рекох: За бога, Стиви, не бива да говориш така. Някой може да те чуе. Ама той беше много изнервен. Знаеше, че е оплескал нещата. Никога не го бях виждал такъв.

— И какво направихте?

— Аз ли? Честно казано, господин Голдънбърг, тогава си имах свои грижи. Само казах на Ралфи да го слуша какво приказва. За да не извърши нещо глупаво. Просто е изплашен, това бе всичко.

— Казали сте на Ралфи за Стиви?

— Длъжен бях, господин Голдънбърг. Ако ченгетата се докопаха до него и той започнеше да приказва, всички ни щеше да закопае. Но аз също се нуждаех от алиби. В онези дни си имах проблеми с коляното. Трябваше ми хирург. Затова отидох в болница „Кингс Каунти“ при един доктор, когото познавах, когото ние познавахме — той ни дължеше едни пари, — та му казах да ме оправи веднага и с това сметката му ще е уредена. Само че трябваше да бъде записано, че съм бил в отделението още от сутринта.

— Позволете ми да изясня това, господин Мачиа. Вие сте поискали от един лекар да издаде фалшив документ, че сте били в болницата, за да се сдобиете с алиби за убийството на Самюел Грийнблат? Така ли е?

— Да.

— И той се съгласи?

— Е, наложи се да опра пищова си до главата му, господин Голдънбърг.

Анди не можеше да повярва на ушите си. Нов смях разтресе залата.

— И така, да се върнем на Стиви Манарино, господин Мачиа, вашия отдавнашен приятел. — Прокурорът пристъпи още няколко крачки към свидетеля. — Вие сте казали на Ралфи Д., че ще го прикриете. А какво ви отговори Ралфи Д.?

— Каза ми само да не се безпокоя. Щял да поговори с Големия бос. Рече още, че те щели да го отведат някъде, където да остане скрит за известно време, докато всичко се размине. Каза ми също да се занимавам само с моите работи, да стана по-добър в занаята си. Бях притиснат като в менгеме. Истината е, че бях малко изнервен, защото можеше да не изляза от онази болница без чужда помощ, ако разбирате какво искам да кажа.

— И какво се случи после? — продължи да го разпитва Голдънбърг, като се върна при масата си, за да вземе снимката на Стиви Манарино. Задържа я така, че съдебните заседатели да могат да я видят. — Кажете на съда, господин Мачиа, какво стана с вашия приятел?

— Не зная — сви рамене Луис Мачиа. — Повече не видях Стиви.