Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (111)

107.

След няколко минути чуках на вратата на хотелската стая.

— Анди, пусни ме!

Вратата се отвори и политнах в ръцете й.

— Господи, Ник, не знаех какво да мисля! — възкликна тя и обви ръце около врата ми. Втренчи се в окървавената ми риза и в синкавочерните белези по шията ми.

— Ник!

— Добре съм — успокоих я, — но веднага трябва да се махаме оттук!

Преоблякох се набързо. Свалихме багажа си и платихме сметката. След броени минути бяхме в колата. Анди седна зад волана. Подкара по крайбрежната магистрала към Тел Авив. Полетът ни бе в десет вечерта. Затворих очи, облегнах се и въздъхнах уморено.

— Не се предвиждаше да останеш — обадих се след малко, като извърнах глава и отворих очи.

— Какво?

— Казах ти да ме чакаш само един час. Закъснях с половин час. Бяхме се разбрали да заминеш. Не биваше да оставаш.

Анди се втренчи в мен, сякаш не е чула добре какво й говоря. После по устните й пробягна усмивка.

— Даваха Смело сърце с Мел Гибсън. Исках да го догледам.

Тя свали едната си ръка от волана и ме потупа по рамото.

— Казах ти, че няма да те оставя, Ник.

Светлините на Хайфа се стопиха в мрака. Усещах се напълно изтощен, повече от всеки друг път.

— Успяхме ли? — попита ме тя след дългата пауза.

За кратко се поколебах.

— Да, успяхме. — Усмихнах се.

— Значи отиваме в Париж?

— Само за кратък престой — кимнах.

— А след това?

— Още ли ме обичаш? — попитах я.

— Ужасно ме изплаши, Ник. Вече не зная какво чувствам.

По устните ми се плъзна лека усмивка. После още една, но този път триумфираща. Не можех да повярвам, че се отървахме.

Тогава и Анди се усмихна.

— Да, още те обичам — промълви тя. — И така, накъде?

На края на света. Нали така ми се присмиваше Кавело: Ела и ме хвани, Ники Усмивката.

Този път бе мой ред да се смея. Защото знаех, че Ремликов не ме излъга за името на ранчото на Кавело: El Fin del Mundo. На края на света.

— Патагония — казах й аз.

— Патагония? — Анди ме изгледа с недоумение. — Дори не съм сигурна къде се намира тази Патагония.

— Не се безпокой. Аз знам.