Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (102)

98.

Нордешченко нямаше да се смае толкова, ако някой бе нахълтал в стаята с пистолет в ръка и го бе притиснал до стената. От десет години никой не бе споменавал това име пред него.

Едва сега започна да проумява, че си има работа с много сериозен съперник.

— Ако го нараниш — предупреди го Нордешченко, — до края на живота си ще плащаш за тази грешка.

— Да го нараня ли? — отвърна американецът. — Смятам, че това по-скоро е твоят стил, Ремликов. Искаш да кажеш да не го сполети онова, което се случи в асансьора във федералния съд в Ню Йорк? Нещо като онова, което сполетя двамата съдебни пристави?

Сега дори и малкото кръв, останала по лицето на Нордешченко, се отдръпна.

Кой може да е този? Кой го е проследил?

Дори и хората на Кавело не знаеха къде се крие и коя е истинската му самоличност. Това е по-лошо от всякакъв откуп. Целият му живот щеше да бъде съсипан.

Устата на Нордешченко бе суха като шкурка.

— Колко искаш? — едва чуто измърмори той.

— Колко искам ли? Нито цент. Ще си получиш момчето обратно и ще продължиш с окаяния си лъжлив живот. Всичко, което искам от теб в замяна, е малко информация.

— Информация? — Нордешченко облиза устни. — Каква информация?

— Кавело — каза гласът.

Сърцето на Нордешченко замря. Никога не беше предавал клиент. Никога с никого не е търгувал, нито дори е обсъждал нещо подобно. Списъкът на хората, с които работеше, беше свещен за него.

— Давам ти един час — продължи американецът. — След това никога вече няма да видиш момчето си. Твоята идентичност и досието ти от Интерпол ще бъдат предадени на израелската полиция.

— А какво ще стане, ако се окаже, че не мога да ти помогна? — попита Нордешченко.

— Тогава ще започна да си стягам багажа.

Какво да прави? Те знаеха името му. Как се бяха добрали до него? Знаеха и това, че е помогнал на Кавело за бягството му. И на всичкото отгоре държаха единственото на този свят, което бе ценно за него.

— Добре — рече той.

— Дай ми номера на мобилния си телефон. До час ще се свържа с теб. Подкарай колата си надолу по хълма. Чакай да ти позвъня. Срещата ще бъда кратка. И… Коля, мисля, че и двамата знаем каква трагедия ще се разиграе, ако полицията се намеси.

— Много си смел — отбеляза Нордешченко. — Който и да си ти.

Но му даде номера на телефона си.

— Това наистина е голяма похвала, Коля, особено след като съм виждал на какво си способен.

Гласът замлъкна. Нордешченко отново кимна успокояващо на Мира. После даде знак на южноафриканеца.

— Хайде, Райхард. Имаме работа, която трябва да свършим веднага.