Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (60)

56.

— Нали работиш във федералния съд?

Силният му пръст все още оставаше забучен в гърлото й. Моника едва си поемаше дъх.

— Да. — Това бе единствената дума, която с много усилия успя да се отрони от устата й.

— Добър отговор — кимна Карл. Леко отпусна хватката. — И си там от доста време, нали? Обзалагам се, че познаваш всичките онези дебели крави? И целия персонал на охраната. — Пръстът му се изви и очите на Моника се разшириха от болка и ужас, докато сълзи закапаха по страните й. — Познаваш ги, нали, Моника?

Тя кимна нямо, макар че белите й дробове всеки миг щяха да експлодират. Да, познаваше ги. Нали ги виждаше всяка сутрин и всеки следобед. Един от тях, Пабло, все се майтапеше с нея, защото и тя като него харесваше бейзболния отбор „Метс“ и най-вече прочутия кетчър Майк Пиаца.

— Добро момиче — отново рече Карл, като й позволи да поеме глътка въздух. — Хората ти се доверяват, нали, Моника? Може би защото никога не си отсъствала от работа, нито ден досега. Защото трябва да се грижиш за майка си във вашата малка къща в Куинс. Сигурно е много самотно да се прибираш всеки следобед, тя да ти опява до втръсване едно и също, да проверяваш как си е нагласила кислородната маска. Да я водиш по доктори.

Какви ги говореше този? Как бе възможно да знае всичко за нея?

Със свободната си ръка Карл се пресегна към чекмеджето на нощното шкафче и се зае да тършува вътре. Измъкна нещо. Какво?

Фотография! Изправи я пред очите на Моника. В нея се надигна бясна тревога. Та това бе майка й! Пред дома им в Куинс. На снимката се виждаше как Моника й помага да слезе по стъпалата, а тя стиска проходилката си. Какво, по дяволите, ставаше тук?

— Емфизем? — кимна Карл съчувствено. — Бедната жена, едва може да диша. Какъв ужас ще е, ако няма кой да се грижи за нея.

Палецът му отново се заби болезнено в гърлото й. Вълните на мъчителния шок отново пронизаха гръбнака й.

— Как… во ис… каш… от мен? — едва промълви Моника, щом той поотпусна леко хватката си, докато усещаше как гърдите й ще се пръснат.

— Работиш в съда. — В сините му очи проблеснаха искри. — Нужно ми е да се вкара нещо вътре. Няма да е трудно за теб. Или както му викате вие, американците — само едно парче кейк!

Внезапно Моника се досети за какво е всичко. Каква смешна глупачка е била да си въобразява, че той е проявил интерес към нея.

— Не мога. Има охрана.

— Разбира се, че има охрана — ухили се Карл. Отново притисна проклетия си палец в гърлото й. — Тъкмо заради това ни трябваш, Моника.