Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (48)

44.

Когато отново отвори очи, до нея имаше някой. Примигна сънено. ФБР. Онзи с усмивката.

Само че сега не се усмихваше. Всъщност изглеждаше ужасно.

Спомените за станалото нахлуха в паметта й като внезапно отприщен порой. Автобусът бе спрял на червен светофар. После онзи микробус. И двамата мъже, които бягаха от него. Тя се пресегна да сграбчи Джеръд и да го притисне към себе си.

Джеръд?

Погледът й отново се насочи към мъжа от ФБР. Опита се да изкрещи името на сина си.

Моля те, не разбираш ли? Не можеш ли да го прочетеш в очите ми?

Той я погледна и поклати глава.

— Съжалявам…

Съжалявам? Тя мислено повтори думата. Нужно й бе време, за да го разбере. Какви ги говори той? За какво съжалява?

Усети как пръстите му докоснаха ръката й. После я стиснаха. И това й каза всичко.

Спомените отново я връхлетяха. Паниката, когато видя мъжете да бягат от микробуса. Ужасяващата експлозия. После нещо мощно я вдигна и я захвърли нанякъде. Припомни си също как викаше името на Джеръд… пак и пак…

Тялото й се сви.

Анди усети нещо горещо да се плъзва по бузата й. Това не може да е истина. Сигурно е сън. Не можеше да се случва.

Мъжът от ФБР бършеше сълзите й.

Все още не й бяха казали какво е станало. Но вече нямаше смисъл да й казват.

Тя го знаеше. Прочете го в очите му.

О, горкият ми малък Джеръд.

Сълзите започнаха да се леят неспирно по страните й. Имаше чувството, че никога няма да спрат.