Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (103)

99.

Подкарахме колата към един изоставен склад за тютюн, който бях огледал в западналия квартал „Хадар“. Оставаше само да чакаме. Момчето спеше кротко. Всеки път, когато се размърдваше, му давах да вдиша още етер.

По време на работата си във ФБР съм вършил неща, с които не се гордеех. Но нищо не може да се сравнява с това. Момчето бе невинно каквото и да бе извършил баща му. Гледахме го как спи на задната седалка. Анди седеше до него, готова да го успокои, ако се събуди и се изплаши. Веднъж или два пъти погали светло кестенявата му коса.

Размяната не можеше да стане толкова бързо, колкото ни се искаше.

— Къде ще се срещнем? — попита Анди, докато главата на момчето лежеше в скута й.

— Искаш да кажеш къде аз ще се срещна с него? В бахайските градини. В шест часа. Един час по-късно там ще има концерт на открито. Ще е пълно с народ.

Тя кимна.

— Ще трябва да завържем ръцете му и да му запушим устата, Анди. Необходимо е, защото ще се събуди. Искам да остане в колата при теб. Ще го успокоиш, че след няколко минути ще види баща си. Когато настъпи моментът, ще ти позвъня. Ще подкараш колата и ще се оглеждаш за моя сигнал, след което ще го пуснеш да си върви. А после ще изчезнеш с максимална скорост оттук. Разбра ли? Не искам да оставаш нито секунда след като всичко свърши.

— Къде?

— Ще се върнеш обратно в хотела. — Същата сутрин бяхме сменили хотела и вместо разкошния „Панорама“ сега обитавахме много по-малък и по-скромен пансион в Стария град, където дори не ни поискаха паспортите. — Тази вечер ще потеглим за Тел Авив.

— А след това къде ще отидем?

— В Париж. С късния полет. При условие че всичко мине добре.

— А после?

Отворих вратата на колата.

— Е, тази част от маршрута тепърва ще се уточнява.

Момчето се размърда. Действието на упойващото вещество отслабваше. Скоро щеше да се събуди. Погледнах часовника си може би за петдесети път. Уговореният един час бе изтекъл.

— Време е.

Анди ми се усмихна окуражително.

Слязох от колата и позвъних на мобилния телефон на Ремликов. Съобщих му къде да се срещнем. Не исках Анди да чуе какво му казвам.

Върнах се в колата и се отпуснах на предната седалка.

— Уговорихме се — кимнах й и се облегнах назад с погнусено изражение, сякаш бях предъвквал гранясало месо.

— Ник, вече се поуспокоих. Наистина съм спокойна сега. Но има нещо, което не ми се струва правилно.

— И какво е то?

— Ремликов. И онзи русият. Те убиха моя Джеръд. Нима ще се отърват безнаказано?

— Знаеш защо дойдохме тук, Анди. Дойдохме за Кавело. Той е този, който е издал заповедта.

Внезапно чух момчето да се разшава.

— Татко?

Излязох от колата и отворих задната врата.

— Ето. — Подхвърлих на Анди една бейзболна шапка. — Искам през цялото време да я носиш. И черните очила. Момчето не бива да вижда лицето ти. Оттук нататък играта става твърде рискована, Анди. Искам да бъдеш много предпазлива.

— Благодаря. — Анди кимна решително.

Взех въжето и самозалепващата се лента. Тя погали момчето, сякаш успокояваше своя Джеръд.

— Шшшт… всичко ще е наред.

— И още нещо. — Погледите ни се кръстосаха. Сякаш се прегръщахме. — След размяната ще ме изчакаш един час, но не повече. Ако не се върна в хотела, потегляш за Тел Авив. И там ще вземеш самолета.

— Само ако нещо се обърка.

— Няма как да го узнаеш. Затова просто ще заминеш. Разбрахме ли се?

Тя поклати глава.

— Няма да те оставя сам.

— Повярвай ми, ако не се върна до час, няма защо да се тревожиш за това.