Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (109)

105.

Русокосият се подчини, но бавно и без да прикрива гнева си. Изгледа приближаващата тълпа. Кръвта се стичаше по бедрото му. Не го убих и той навярно смяташе, че обстоятелствата са се обърнали в негова полза. Негодникът ме бе преценил.

— Кажи на Ремликов, че всички уговорки между мен и него отпадат, ако не намеря това, което търся — предупредих го, преди да започна да се оттеглям.

Приблизително на стотина метра оттам имаше изход от парка към улица „Бен Гурион“. Десетки се тълпяха край изходите. Казах си, че в тази навалица дори той няма да посмее да стреля. Можех да тичам по-бързо от него. Трябваше само да се отдалеча оттук. Колкото се може по-далеч.

Обърнах се и хукнах край живия плет и дърветата до алеята. Когато се озърнах, видях, че онзи се изкачва по съседния хълм. Спря, измъкна пистолет от задния джоб на джинсите си, приклекна за стрелба и се прицели в мен.

Не чух звук, но един куршум профуча близо до ухото ми и се заби в ствола на дървото зад мен.

Той тръгна към мен. Невероятно. Този тип вървеше със забит в крака му куршум четиридесети калибър и това изобщо не го спираше.

Нямаше къде да отстъпвам. Затичах се към изхода, извеждащ на улицата „Бен Гурион“. За мой късмет тя бе много оживена и се надявах преследвачът да изгуби следите ми. От мен се искаше по-скоро да се метна в някое такси и да се прибера в хотела. Това беше всичко!

Точно тогава едно момче влезе в парка с приятелката си. Носеше сандали и тениска с надпис „Линкин парк“. На рамото му висеше китара. Чух как нещо отново изсвистя покрай ухото ми. Момчето се завъртя около себе си и рухна. Рамото му се обагри в червено. Приятелката му притисна длан към устата си и изкрещя.

— Залегни! Залегни! — развикаха се хората.

Не можех да повярвам на очите си.

Напълно невинното момче лежеше на земята, уцелено от куршум. Ситуацията излизаше от контрол. В този момент трябваше да приключа с всичко. Да го просна с един точен изстрел, а после да измисля логично обяснение, докато чакам полицаите. Навред се разнасяха ужасени писъци, истинска лудница. Озърнах се за русокосия убиец. Бях го изгубил! Полицаите тичаха насам от улица „Бен Гурион“. Нямах избор. Трябваше да се утеша с надеждата, че ще успеят да спасят живота на момчето.

Поех към площада.

Смесих се е тълпата и се опитах да увелича възможно най-много разстоянието между мен и преследвача си. Молех се полицаите да успеят да го заловят, но тъкмо тогава го видях — русите коси и трескавите очи — тичаше покрай стената, ограждаща парка. Бе решил да ме настигне. Напъхах се още по-навътре в тълпата.

Бързах без ясна посока по изпълнените с минувачи улици, оглеждайки се за такси. Все още можех да се измъкна от този кошмар. Трябваше само да се добера до хотела. Не знаеха нищо за мен и Анди.

Затичах по-бързо по нанадолнището, въпреки че улицата бе тясна и пълна със сергии. Сигурно имаше стотици малки сергии — за кожени якета, за бродирани ризи, за кошници, за подправки. Беше пълно с туристи и амбулантни търговци.

Продължих на зигзаг покрай сергиите, после смених посоката и се върнах обратно, както ме бяха обучавали, за да видя дали той все още е зад мен. И наистина беше — поваляше стойките с дрехите край сергиите, разбутваше хората, препречили пътя му, и напредваше към мен. Откъм входа на парка долетя воят на полицейски сирени.

Онази откачалка нямаше намерение да се откаже. Бях излязъл на още по-оживена улица, но и сега не се виждаха таксита.

Не знаеш накъде да вървиш. Ник!

Рано или късно щеше да се наложи да се изправя срещу него. Трябваше да го застрелям одеве.

Покрай главата ми профучаха още два изстрела. Куршумите се забиха в сергията пред мен, покрита с многоцветни платове, и я прекатуриха.

Приведох се, но не забавих темпото. Краят на улицата се виждаше. Проблемът бе, че ще стигна дотам, преди да съм решил накъде да поема после. Озовах се в терасовидна задънена улица, издигаща се на шест метра над нивото на главната улица долу. Бях попаднал в капан.

Ник, ще се наложи да се биеш с това копеле.

Завих зад ъгъла и се притаих, докато трескаво обмислях възможностите: да скоча долу сред препълнената с минувачи улица или да се изправя очи в очи с него. Стиснах пистолета. Помислих си за Анди, за ужаса, с който бе живяла през последната година — русокосия мъж, бягащ от автобуса със съдебните заседатели.

Това е мъжът, който уби сина й.

Скрих се зад една сергия в края на улицата. Може би не Кавело, а този мъж е взривил автобуса със съдебните заседатели. Вече не бях ченге, нито пък беглец от правосъдието, а просто мъж, чийто адреналин се е вдигнал неимоверно. Мъж, който трябваше да вземе решение.

Русокосият най-после се появи залитайки.

— Хвърли пистолета — заповядах му, като насочих дулото на глока към гърдите му.

— Да го хвърля? — Той се захили самодоволно, но все пак се закова намясто, загледан в мен. — Не знам кой си, но с теб е свършено, приятелче.