Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (19)

15.

Заседанието бе прекъснато за обяд и Анди излезе отвън, на Фоули скуеър. Времето беше студено, но все още хубаво за ноември. Тя седна на корниза на площадката пред съда и изяде сандвич с риба тон, докато преглеждаше черновите на статиите за общинския вестник, където работеше на непълен щат. Записа си бележка в тетрадката, която си взе за процеса, и я подчерта: Кавело е бил там!

В два следобед всички се събраха отново в съдебната зала. Луис Мачиа още бе на мястото за свидетели.

— Искам да продължим оттам, докъдето стигнахме, господин Мачиа. — Прокурорът се приближи до свидетелското място. — Какво се случи след убийството на Самюел Грийнблат?

— След убийството ли? — Свидетелят се замисли за миг. — Ами бях повишен, господин Голдънбърг. Направиха ме войник, както казахте.

— Мисля, че това се е случило няколко седмици по-късно — поправи го прокурорът. — Или може би месец?

— Ако трябва да сме точни, беше след двадесет и седем дни — усмихна се Мачиа.

От галерията отново се разнесе смях. Засмя се и Голдънбърг.

— Ясно е, че този ден е бил важен във вашия живот, господин Мачиа. Но искам да ви върна към дните непосредствено след убийството на Сам Грийнблат.

— О, това ли? — Мачиа рязко поклати глава, сякаш го бяха цапардосали в лицето. Отново отпи глътка от бутилката с вода. — Закопахме колата. Бяхме се уговорили всички да се съберем по-късно в Бруклин и да вечеряме при Ралфи Д.

— И всичко дотогава протече гладко, така ли, господин Мачиа?

— Да, ако говорим за тази част от работата, господин Голдънбърг. Оставихме колата на летище Нюарк. Стиви захвърли табелите с номерата в едно тресавище край магистрала I-95. Бяхме се приготвили да празнуваме. Очакваха ни само добри неща.

— Но не се случи така, нали? Какво се случи?

Чернокосият гангстер се захили с неприятния си маниер, докато поклащаше глава.

— Помислих си, че след като измъкнахме Грийнблат от къщата му и го застреляхме, някой, примерно съсед, може да е видял номера на колата. Та трябваше да се погрижим за табелите.

— Някой ви е забелязал? И как се справихте с това? — притисна го младият прокурор.

— Ами понеже бе по-късно вечерта, към седем, у нас вкъщи дошли ченгета. Аз не бях там, само жена ми и децата. Поискали да видят колата й.

— Нейната кола? — Прокурорът изглеждаше смутен. — Защо са попитали за автомобила на жена ви, господин Мачиа? — Ясно бе, че Голдънбърг знае отговора и ловко насочва вниманието на присъстващите в съдебната зала.

— Очевидно, защото номерът на колата, запомнен от съседа на Грийнблат, е съвпадал с номера на колата, регистрирана на нейно име.

В съдебната зала се разнесе учудено ахване.

— Колата на вашата жена ли, господин Мачиа? Но нали преди малко казахте, че според вас Стивън Манарино е откраднал някакъв автомобил заради замислената акция?

— И наистина мисля, че го е сторил. — Мачиа се почеса по главата. — Само че от моята къща.

Анди погледна О’Флин, който седеше един ред по-надолу. И двамата примигнаха, неуверени дали са чули добре току-що казаното.