Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (92)

88.

Тринадесетгодишният ми опит в най-бюрократизираното от всички ведомства, създадени да бранят реда и правото, ми казваше да отида в централата на ФБР в Ню Йорк и да тръсна събрания от мен доказателствен материал върху бюрото на заместник-директора Майк Чофи.

Нямаше съмнение, че Коля Ремликов е организирал бягството на Кавело.

Махнах на първото попаднало ми такси и се наканих да се кача, когато нещо ме възпря. Не знаех какво.

Може би опасението, че ще поверя съдбата на Ремликов на същите онези хора, които го оставиха да избяга. Или внезапното осъзнаване колко трудно ще е да се докаже вината му — да се действа чрез различни канали за връзка, да се провеждат разпити. Кои държавни служби трябва да бъдат въвлечени? Дали аз щях да участвам? Достатъчно беше малко изтичане на информация и Ремликов щеше да изчезне. А с него и Кавело. И тогава какво ще ни остане?

Толкова години действах според правилата. Но те вече не ми се струваха толкова правилни.

Махнах на таксито да продължи.

Върнах се назад и се облегнах на стената на сградата, стиснал в ръце снимките, докато се опитвах да реша кое е правилно. Казах си: Ник, човече, за професор по етика в криминалното право се каниш да извършиш голяма глупост.

Извадих блекбърито си, намерих нужния телефонен номер и позвъних. Попитах Стив Бушнейджъл дали има време за един обяд. Стив беше съдружник в частна юридическа кантора, но от ФБР го ползваха чат-пат като съветник за по-сложни правни казуси, защото бе всепризнат експерт по въпросите на екстрадицията и международното право.

— Обяд ли? Къде? — попита Бушнейджъл.

— При това евтин и набързо — поясних аз. — Защото ще е за моя сметка.

— Колко набързо? — пожела да уточни адвокатът.

— Хайде, скачай в асансьора. Ще те чакам отвън.

Когато той излезе от фоайето на огромната стъклена кула на Шесто авеню, вече го чаках, облегнат на една паркирала там кола, стискайки в ръце два хотдога.

— С кетчуп ли го предпочиташ, или с горчица?

— Какво ще кажеш, ако избера и двете?

Спряхме на площадката досами претовареното с хора и автомобили кръстовище, докато край нас стотици минувачи бързаха за обедната си почивка.

— Стив, има един тип, до когото искам да се добера, но той е в Израел.

— Да се добереш?

— Искам да го върна тук.

Бушнейджъл отхапа от хотдога си.

— За кого говорим — за беглец от правосъдието или за обикновен гражданин?

— Предполагам, че е гражданин. От известно време живее там.

— И защо искаш да бъде върнат? Заради престъпления, извършени от него в Съединените щати, а не в Израел, познах ли?

— Ние просто си говорим, става ли, Стив?

Той размаха хотдога пред носа ми.

— Не ми плащаш достатъчно, за да ти кажа нещо по-конкретно.

Ухилих се.

— Добре. Тогава може да се окаже, че е извършил нещо подобно и в Русия, и във Франция.

— Хм — замислено изсумтя Бушнейджъл. — С Израел си сътрудничим при подобни случаи, но само до известни граници. Помниш ли Джонатан Полард^[1]? Арестувахме го за шпионаж през 1985 година, според израелските юристи напълно несправедливо. И какво стана после? В продължение на цели двадесет години те се опитваха, макар и неуспешно, да го приберат в Израел. Или онзи от фирмата за електроника, който избяга в Израел — Лудия Еди Антар^[2]? Помниш ли колко време отиде, за да си го върнем обратно? Разбира се, всичко зависи от това за какво става дума.

— В какъв смисъл?

— След 11 септември 2001 година светът се промени и ние живеем в него. — Адвокатът сви рамене. — Ще поискат ли израелските юристи нещо в замяна от нас? И ще бъдат ли въвлечени и други правителства? Виж, Ник, не мисли, че съм пълен глупак, защото реших да се разделя с работата си за държавната администрация. Освен това ми е пределно ясно, че не обсъждаме как се залавят данъчни нарушители. — Той помълча. — Ако доказателственият материал е солиден, определено можеш да призовеш този тип тук, за да бъде разпитан. Но какъв достъп ще имаш до него и колко време ще отнемат всички процедури, никой не може да каже. От значение ли е факторът време в този случай?

— От изключително значение. — Свъсих вежди и присвих рамене. — Вече всички срокове са изтекли.

— Винаги е така — примирено въздъхна Бушнейджъл. — Освен това въпросът засяга държавната администрация. Израелските ни партньори интересуват ли се от случая? Искат ли да направят сделка с нас? И още: ще пожелаят ли да се договорят с руснаците или французите, преди да се решат да го екстрадират? Работата е доста деликатна, Ник, а на мен не ми се струва, че това те устройва.

Кимнах.

— Виж, можеш да го задържиш. Ще бъдат замесени доста хора. Така че… какво ще се случи, може само да се гадае. Винаги съществува шанс те да започнат да протакат, твоят човек да изчезне и никога повече да не успееш да се добереш до него.

— Не мога да поема този риск — поклатих глава.

— Разбирам — кимна Бушнейджъл. — Проблемът обаче е, че в този град правилата на играта са такива.

— Да, в реалния свят е така — съгласих се и смачках опаковката на хотдога си.

Знаех, че Стиви Бушнейджъл се чуди защо съм дошъл за съвет при него. Той отдавна не работеше за държавната администрация. Имаше толкова други адвокати, които могат да се справят с подобен казус.

— И накрая един въпрос само за протокола, Ник — добави той, като се втренчи в мен. — Намесен ли е още някой?