Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (84)

80.

Ричард Нордешченко отлетя от столицата Вашингтон буквално под носа на всемогъщите власти на Съединените американски щати. През Лондон продължи за Тел Авив. И накрая потегли с кола по крайбрежието към Хайфа.

Докато взимаше острите завои по стръмнините на планината Кармел към дома си със своето „Ауди S6“, специална доставка, от двете страни на шосето високо над средиземноморския бряг пробягваха разцъфтелите акации. Преди да напусне Щатите, изгори резервните си паспорти — нямаше да му трябват повече.

— Татко! — радостно възкликна Павел, щом Нордешченко се появи на прага.

Беше подранил с два дни. Жена му, Мира, притича от кухнята.

— Ричард! Ти ли си?

— Аз съм — отвърна Нордешченко. Прегърна силно и двамата, с двете си ръце. Преди три дни въобще не бе сигурен дали пак ще ги види. — Толкова е хубаво да съм у дома.

И наистина беше. През стъклената врата надничаше тюркоазеното Средиземно море. Прекрасната гледка му подейства като освежаващ тоник. Както и нежната прегръдка на семейството му. Повече нямаше да ги мами. Имаше парите, от които се нуждаеше, така че слагаше край на кариерата си. А и тази игра бе за млади хора.

— Татко, ела да видиш. — Павел го задърпа за ръка. — Успях да открия защита срещу испанския дебют на Каспаров. Реших задачата!

— Брей, какъв Айнщайн сме отгледали! — шеговито рече той на Мира.

— Не, трябваше да кажеш „какъв Каспаров“! — поправи го Павел.

Момчето го задърпа към стаята си. Но Нордешченко беше много изтощен. Не само от дългия полет. Беше оставил Кавело в безопасна къща, която хората му наеха край Балтимор. Копелето трябваше да бъде „опаковано“ в контейнер и качено на някакъв товарен кораб. И за къде? Намираше избраната дестинация за забавна. Дори дългата ръка на Интерпол не стигаше до там.

Беше щастлив да се сбогува с мафиотския бос. Това злобно животно убиваше за спорт, а не за бизнес или по необходимост. Такава беше природата му. Ако беше в Русия, хората щяха да го обявят за сатанинско изчадие.

Е, той си свърши работата. Надяваше се повече да не види онзи боклук.

— Виж, татко. — Павел пак го задърпа към масата с шахматната дъска. Момчето вдигна офицера откъм дамския фланг. — Видя ли?

Нордешченко кимна, но честно казано, не виждаше. Изпитваше смъртна умора. Шахматната дъска се мержелееше пред очите му. И шахът бе игра за младите. При все това намери сили да се усмихне и да разроши косата на сина си.

— Виж в сака. Донесъл съм нещо за теб — подкани го той.

Павел припряно разопакова пакета. Очите му се разшириха от възторг. Световно първенство по покер. Лицето му засия от радост.

— Хайде — рече той, като отмести настрани шахматната дъска. — Да поиграем.

— Моят малък Айнщайн иска да играе покер? Добре. Ще играем, докато някой от двамата спечели две от три игри, но след това ще си легна и ще спя цяла седмица! — Нордешченко притегли стола, докато си припомняше операцията в Ню Йорк. Струваше му се, че оттогава е изминала цяла вечност. — Освен това ще ти разкажа страхотна история за игра на покер, Павел. — Ходилата му бяха отекли. — Само нека да сваля тези обувки.