Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (30)

26.

Той й показа значката си от ФБР.

— Съжалявам, госпожо Деграс. Мога ли вляза? Важно е.

Анди отвори вратата. Агентът беше в маслиненозелена мушама, наметната над кафяво спортно сако, под което се виждаха тъмносиня риза и вратовръзка. За миг си помисли колко зле изглежда тя самата — в яркорозов пуловер с надпис DKNY^[1] и кърпа през раменете.

— Не очаквах посетители.

— Много се извиняваме за безпокойството. Аз съм Никълъс Пелисанте, старши агент от Управлението за борба с организираната престъпност във ФБР. Ръководех преследването на Кавело.

— Видях ви в съдебната зала — каза Анди. После продължи предпазливо: — Не е ли против правилата ние с вас да разговаряме сега?

— При нормални обстоятелства да — кимна агентът.

— Нормални обстоятелства? Нещо не разбирам. Какво се е случило?

— Настъпиха промени в съдебната процедура. Като мярка за сигурност съдията прецени, и аз съм съгласен с нея, че ще бъде по-безопасно членовете на журито да не остават по домовете си.

— По домовете си? — недоумяващо примигна Анди. — Какво означава това? — Нервно прокара ръка през несресаната си коса.

— Съдията иска всички съдебни заседатели да бъдат изолирани. Не бива да се тревожите. Няма някаква определена заплаха. Всичко е заради вашата безопасност.

— Моята безопасност?

— Вашата и на вашия син — поясни агентът.

Анди съвсем се разтревожи.

— Нима искате да кажете, че има заплахи? — В паметта й изплува споменът за счупеното стъкло на колата. — Всичко навярно е заради онова, което ми се случи преди две вечери.

— Не съм казал това — отвърна агентът. — Отвън има полицай, който може да ви помогне.

— С какво да ни помогне, агент Пелисанте? — По гърба й полазиха тръпки. — Имам деветгодишен син. Какво ще стане с него, докато аз съм под закрила? Да го изпратя в пансион ли?

— Вижте, зная как ви звучи това. Зная също колко спешно пристигна нареждането. Но ние ще се погрижим да виждате редовно сина си и да не се прекъсва процесът.

— Да се прекъсне процесът! — Анди внезапно осъзна сериозността на случващото се. — Та ние сме едва в първата седмица. Не съм подписала документ за това, агент Пелисанте.

Този мъж от ФБР изглеждаше симпатичен, но и безпомощен да промени нещо.

— Опасявам се, че нямате избор.

Кръвта й закипя. Още на следващия ден трябваше да се отърве от този процес.

— Кога ще ни местите? — Анди го изгледа тревожно.

В следващия миг осъзна за какво я чакаше полицаят.

— Опасявам се, че трябва да тръгнете веднага. Това, за което искам да ви помоля, е да опаковате най-необходимите си вещи.

— Шегувате се! — Анди се втренчи в него. — Синът ми е вече в леглото. Какво да правя с него? Това е налудничаво.

— Може ли някой да го приюти за тази нощ? Някой наблизо?

— Имам сестра в Куинс. Но вече минава десет. Какво искате от мен? Да го напъхам в някое такси?

— Можете да го вземете със себе си — най-после взе решение агентът. — Макар и само за тази нощ. Утре ще имате време да се погрижите за него.

— Да го взема със себе си — саркастично се усмихна Анди. — Къде?

— Не мога да ви кажа това, госпожо Деграс. Поне засега. После ще можете да го виждате от време на време. Обещавам ви.

— Явно говорите съвсем сериозно. — Анди отново прокара ръка през косата си.

В този момент видя Джеръд в другия край на коридора.

— Какво става, мамо?

Тя го прегърна през раменете.

— Този мъж е от процеса в съда. Специален агент от ФБР. Казва, че трябва да тръгваме. Ще отидем на едно място. Веднага. За тази нощ.

— Защо? — неразбиращо попита Джеръд. — Тази нощ? Къде?

Пелисанте коленичи до момчето.

— Трябва да направим това, за да може майка ти да извърши нещо много смело. Нали не искаш нещо да й се случи? Ако трябва да се покажеш смел, за да защитиш майка си, ще го направиш, нали?

— Да, — кимна Джеръд. — Разбира се, че ще го направя.

— Чудесно. — Той стисна момчето за раменете. — Аз съм Ник. А ти как се казваш?

— Джеръд.

— Няма да е толкова страшно. — Усмихна му се. После се обърна и смигна на Анди. — Някога возил ли си се в полицейска кола, Джеръд?