Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (75)

71.

Когато телефонът иззвъня, лежах на носилката в линейката на спешната помощ, която летеше към болница „Белвю“.

Бях съблечен до кръста, с включена към ръката ми интравенозна система и прикрепени към гърдите ми сензори за електрокардиограма. Сирените на линейката виеха оглушително, докато се люшкахме на зигзаг сред задръстеното улично движение към Долен Ийст Сайд. Помолих санитаря да ми подаде мобилния телефон от сакото ми.

— Току-що научих — задъхано заговори Анди. В гласа й се долавяше недоверие и огорчение. — Господи, Ник, бях седнала в едно кафене, когато го дадоха по новините.

— Съжалявам, Анди.

Но изпитвах не само съжаление, а нещо много по-дълбоко. Докога ще трябва да й повтарям тези думи?

— По дяволите, Ник, там са се струпали полицаите от цял Ню Йорк.

— Зная. — Едва си поемах дъх.

Един от санитарите се опита да ми отнеме телефона, но аз го избутах. Раната отстрани на гърдите не ме болеше толкова. Бях наранен много по-дълбоко от гнева и разочарованието, надигащи се в мен.

— Онзи негодник уби сина ми, а ето че сега е на свобода.

— Не е на свобода — възразих. — Ще го хванем. Знам как ти звучи, но ще го пипнем. — До болницата оставаха само няколко пресечки. — Аз ще го пипна.

За секунда Анди остана смълчана. Не знаех дали ми повярва, пък и честно казано, точно в този момент не ми пукаше.

Защото аз си вярвах.

Ще го пипна.

Имах чувството, че губя съзнание, когато прекъснах връзката с Анди с едно приглушено „Дочуване“. Линейката спря пред входа на спешното отделение.

Така и не й казах, че съм прострелян.