Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (69)

65.

Доминик Кавело следеше зорко големия стенен часовник в съдебната зала, опитвайки се да не обръща внимание на ленивото бърборене. Отлично знаеше, че след няколко минути то няма да има никакво значение за остатъка от живота му. След малко съдия Барнет ще се наведе над микрофона и без въобще да обръща внимание кой и какво говори в момента, ще обяви, че е време за обедна почивка.

Точно според очакванията му — в дванадесет часа и двадесет и четири минути съдията прекъсна прокурорския разпит:

— Господин Голдънбърг…

Кавело усети как пулсът му се ускори.

Сайонара^[1], изкикоти се той. Играта свърши. Малкият Дом е готов да се върне в своя дом.

Съдията инструктира кандидатите за съдебни заседатели да се явят отново в залата точно в два часа. След това, без да бърза, започна да прибира книжата си.

— Съдебните пристави могат да отведат обвиняемия.

Кавело се изправи. Пет пари не даваше какво ще се случи сега. На практика той дори улесняваше пазачите си.

— Добре, приятели.

Бяха същите двама, които сутринта го взеха от затвора. Широкоплещестият мъж с дебели мустаци пристъпи към него с белезници в ръка и тихо промърмори:

— Извинявай, Дом.

Кавело протегна китките си.

— Няма проблеми, малък Еди. Изцяло съм на ваше разположение.

Знаеше имената им. Знаеше още десетки подробности от личния им живот. Чернокожият пазач е бил командир на танк в операция „Пустинна буря“. А пък другият, с рунтавите мустаци, имаше син, който беше футболист в Уисконсин. Тъкмо той, мустакатият, сега закопча здраво белезниците около китките на Кавело.

— За бога, момчета, не можете ли да дадете малко отдих на един почтен гражданин? Слушай, Хай — обърна се той към адвоката си, — твоите хора имат от мен по един голям бифтек. Пак ще се видим тук в два часа.

Съдебните пристави го поведоха към страничния вход и оттам към асансьора в коридора, за да го върнат в килията му, намираща се през две преки от сградата на съда. Толкова пъти бе минавал този маршрут, че вероятно можеше да го стори и със затворени очи.

— Знаете ли какво му е най-лошото на това да изкараш остатъка от живота си зад решетките? — Той намигна на мустакатия си пазач. — Храната! Особено в онзи свинарник „Марион“. И знаеш ли кое е единственото, което те подтиква да се измъкнеш от там? — Сръга мустакатия с лакът. — Смъртната присъда, това е то. Смъртоносната инжекция. — Кавело се разсмя. — Това е единственото, което може да ти вдъхне надежда!

Третият пазач, с радиотелефон в ръката, задържа вратите отворени, докато се качваха в асансьора. Тогава излая в микрофона:

— Те са на път.

Еди и мустакатият трябваше да го придружат в асансьора.

Чернокожият пазач натисна бутона за подземието. Знаеше, че ако натисне този бутон, асансьорът няма да спре на нито един друг етаж, освен ако не бъде избран отвътре, от панела в кабината. Вратата се затвори.

Кавело се обърна към него, макар той да не бе от разговорливите:

— Обичаш ли пица, Бо? Черните също ядат пица, пали?

— Обичам пица — изръмжа пазачът.

— Разбира се, всички ченгета обичат пица — въздъхна Кавело. — Хей, знаете ли какво трябва да направим? Да зарежем този проклет затвор. Какво ще кажеш да зарежем този бебчо във фоайето и да се завъртим към Бруклин за час-два? Там ще ти покажа какво значи истинска италианска кухня. Хайде, кълна се, че в два часа ще бъдем тук. Дори няма да разбират къде сме отишли.

Той сръга Еди, докато гледаше как подовите лампи и асансьора угасват, щом стигнаха долу.

— Ще бъде голям номер, нали, малък Еди? Целият свободен свят навън ще ни търси, докато ние ще си седим в ресторанта на Причи на говежда пържола, салата от чушки и бира. Какво ще кажеш, а?

Мустакатият се ухили.

— Звучи като планирано предварително, Дом.

— Точно така ми звучи и на мен — съгласи се Кавело. — Напомня ми за някакъв план.