Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (116)

112.

През следващия ден продължихме да наблюдаваме ранчото на Кавело от безопасно разстояние нагоре по стръмната и тясна овчарска пътека, от оградата ни деляха около четиристотин метра. Всеки път скривахме колата си по-назад и приютени в нея от дъжда и студа, не преставахме да държим ранчото под око в очакване нещо да се случи.

На третия ден това наистина стана.

Масивната дървена порта бавно се отвори. Пазачите в кулата се изправиха. Увеличих изображението на бинокъла.

В далечината два черни обекта започнаха да се приближават към портата. Изскочих от нашия ланд круизер. Анди усети, че нещо става.

— Ник? Какво има?

Не й отговорих, само следях през бинокъла напредващите автомобили — може би имаше към петстотин метра до двата черни рейндж роувъра. Пазачите до портата грабнаха автоматите и скочиха на земята да ги изпратят.

Масивните автомобили намалиха, за да преминат през портата на ранчото. Не успях да надзърна в тях — прозорците бяха затъмнени. Единият от пазачите махна с ръка и каза нещо на шофьора на първата кола.

Знаех кой е. Доминик Кавело. Долавях присъствието му, защото стомахът ми се бе свил на топка. Измъчваше ме същото непоносимо чувство, както когато видях Мани и Ед проснати на плажа в Монтаук.

После рейндж роувърите отминаха по пътя, прекосяващ долината, като поеха към града.

— Ето какво ще направим, Анди — заговорих, без да откъсвам поглед от смаляващите се в далечината автомобили, устремени по планинския път към Ушуая. — Ще го принудим той сам дойде при нас.