Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (44)

40.

Понякога се връщам в спомените си към онзи миг — преди да се случи непоправимото. Това, което не можех да спра.

Какво би станало, ако можех да протегна ръка и да върна стрелките на часовника? Да задържа онзи миг поне още секунда? Да видя това, което тогава трябваше да видя?

Щях да видя отново онази усмивка. Не, не на Анди Деграс, седнала до сина си в автобуса, когато той потегли.

А усмивката на Кавело. В съдебната зала, само няколко минути преди това.

Трябваше да разбера какво точно означаваше тя.

Бях последвал съдебните заседатели извън сградата. Стоях там и гледах как автобусът потегля.

След като Елън си замина, моят живот започна да се разпада. Затова се почувствах малко по-добре, докато им помагах — на Деграс и на малкото й момче. За разнообразие сред цялата тази лудница бях направил нещо, което да ме върне към нормалния живот, да ми донесе мъничко радост. Гледах я как ми махна с ръка, щастливата й усмивка. И аз й махнах. Честит рожден ден, хлапе.

И тогава светът се разпадна! Техният и моят.

Сивият микробус приближи автобуса, който чакаше на червен светофар. Двама мъже в работни дрехи изскочиха внезапно от микробуса и побягнаха.

С все сили.

Отне ми секунда, за да осъзная случващото се, макар да съм трениран да съзирам най-лошото във всяка ситуация. После изведнъж всичко ми се проясни като бял ден. Цялата ужасна картина.

Чух се да крещя:

— Махайте се оттам! — Втурнах се към автобуса между гъсто наредените пред светофара коли и камиони. — Махайте се от автобуса!

И тогава цялата улица се озари от ослепително зарево. Ударната вълна ме хвърли силно назад, запращайки ме върху една пощенска кутия. Въпреки разстоянието, горещата вълна опари лицето ми.

Господи, не! Не!

Можех само безпомощно да наблюдавам как автобусът със съдебните заседатели бе погълнат от пламъците, а после експлодира.

С треперещи пръсти напипах радиотелефона и се свързах с охраната в сградата на съда:

— Говори Пелисанте. Имаме тежък случай. Току-що автобусът със съдебните заседатели избухна! На ъгъла на Уърт и Чърч. Повтарям: току-що експлодира автобусът със съдебните заседатели! Незабавно пратете медицински екип!

После се втурнах към автобуса.

Пламъци обгръщаха останките от микробуса. Гъст сив дим се стелеше по улицата. Всички около мен пищяха в ужас. По тротоарите се бяха проснали заслепени и зашеметени от взрива пешеходци. Едно такси се бе обърнало и гореше.

Огледах се за двамата мъже в работни дрехи. Бяха изчезнали в суматохата. Мили боже, останките от автобуса със съдебните заседатели димяха. Цялата лява страна представляваше ужасяващ назъбен отвор.

Затичах се към вратата на автобуса. От взривната вълна тя зееше широко отворена. Металната конструкция сякаш бе нажежена до хиляда градуса.

Всичко бе овъглено. Шофьорът бе мъртъв, обезглавен. Господи! Една от пътничките, възрастна жена, за която си спомних, че седеше на задния ред в съдебната зала, беше изхвърлена през шофьора и се бе ударила с все сила в предното стъкло. Не можах да си спомня името й.

— ФБР! — изкрещях дрезгаво през гъстия дим, вонящ на изгоряла нафта. — Чува ли ме някой?

Изчаках за отговор.

Все някой трябваше да се обади. Хайде! Дори да е стенание, крясък, вик за помощ, какъвто и да е признак на живот.

Отдръпнах се от пламъците, докато чаках напрегнато.

Но нищо не се чу. Нито звук. Това е, което ще си спомням винаги. Което винаги ще ме преследва.

Тишината.