Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (94)

90.

Кльощавият мъж се взря в мен през очилата си е рамки от черупка на костенурка. Отпуснах се на облегалката на пейката в парка и той ме попита:

— Откъде се сдоби с пръстовите отпечатъци, които ми изпрати?

С Чарли Харпъринг бяхме стари приятели. Бе прекарал дълги години във ФБР, но сега работеше в Агенцията за национална сигурност. Тъкмо той ми бе осигурил папките с материалите. Седяхме в малкия парк срещу сградата на съда.

— Няма значение как съм се сдобил с тях. Интересува ме на кого са.

Харпъринг ме изгледа изпитателно. Все пак исках от него да заобиколи всички законови процедури, за да ме снабди с информация, чието предоставяне няма как да оправдае пред шефа си. Бе доста голяма услуга дори за близък приятел.

— Знаеш, че като нищо мога така да се прецакам и да остана без хубавата си пенсия.

— Довери ми се. — Озарих го с най-широката си усмивка. — И не си въобразявай, че пенсиите са кой знае колко големи. Това е важно, Чарли. Чии са отпечатъците?

Експертът от Агенцията за национална сигурност тежко въздъхна, преди да разтвори чантата си и да измъкне една папка. След това кимна утвърдително.

— Намери се човек със същите отпечатъци.

Отвори кафявия плик. Извади оттам увеличена снимка с пръстовите отпечатъци, които ми бе изпратил по факса Юрий Плахов.

— Принадлежат на един естонец — обясни ми Харпъринг. — Името му е Стефан Колич. Пристигнал на летище „Кенеди“ с търговска виза на 12 април.

Шест дни преди Кавело да избяга от съда.

Ремликов е бил тук.

— Записано е, че след седем дни е напуснал страната — посочи Харпъринг малко по-надолу. В деня след бягството! — Върнал се е през Лондон. Излетял е от Вашингтон.

— И накъде е продължил? — попитах.

— Опасявам се, че имам само това — сви рамене специалистът от Агенцията за национална сигурност.

— Благодаря ти, Чарли — рекох и го потупах по рамото. Подадох му пазарската чанта с папките от архива на Агенцията за национална сигурност. — Повече няма да ми трябват.

Той стисна чантата между краката си.

— Какво, по дяволите, си намислил, Ник? Знаеш, че правя това само заради приятелството ни. Всеки друг на мое място веднага би те замъкнал при федералните. Кой е този тип?

— Засега толкова. По-късно ще се разбере дали това, което правя, е за добро, или не.

Харпъринг изсумтя, но не възрази.

— Сега разбрах какво имаше предвид относно пенсионирането. Ще отида малко по-далеч, Ник, независимо докъде, по дяволите, ще доведе това.

— Какво искаш да кажеш?

Той извади още два листа от чантата си и ги напъха в папката, която бе приготвил за мен.

— Това са копия от молба на Колич за издаването на виза, но от предишен период. И според нашите сведения той не е дошъл тук от Талин, Ник. Въобще не е бил в Естония. Дошъл е от Тел Авив.

— Господи! — примигнах аз.

— Има и още нещо. — Чарли Харпъринг остави една папка в скута ми. — Ако искаш да го намериш, разбира се. Пожелавам ти късмет. — Надигна се от пейката. — Гръмни този кучи син в топките и от мен.

Надникнах в новата папка. Там бе записан адресът от молбата за издаване на виза: улица „Йехуда“ 225. Хайфа.