Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (129)

125.

Два дни по-късно двамата с Анди се приземихме на летище „Кенеди“ в Ню Йорк.

Очаквах да ме арестуват още щом сляза от самолета, но успяхме да преминем необезпокоявани през граничния и митническия контрол. На терминала беше истинска лудница. Роднини и шофьори на лимузини, които ръкомахаха оживено към пристигащите. Някакъв тип в лъскав черен костюм приближи към нас.

— Имате ли нужда от такси?

Спогледахме се. Не бяхме решили как ще стигнем до града.

— Разбира се, че ще вземем такси — заявих уверено.

Дадох на шофьора адреса на Анди. През по-голямата част от пътуването през Манхатън се любувахме на познатите гледки — местата за забавления и представления, включително и стадиона „Шеа“. Мислех си, че и двамата сме много изнервени и изплашени от всичко, което ни очаква. Не бях сигурен дали още имам работа. Не знаех също дали няма да ме арестуват. А колкото до Анди… Не си я представях да се върне към озвучаването на рекламите за праха за пране „Тайд“.

Преминахме през моста „Трайбъроу“ и вече наближавахме квартала й, когато тя ме погледна замислено. Внезапно очите й се наляха със сълзи. Унило поклати глава.

— Съжалявам, Ник, но не мога.

— Какво не можеш, Анди?

— Просто не мога да изляза от това такси. Не мога да се върна към предишния си живот без теб.

Докоснах лицето й и избърсах сълзите от очите й. А тя се улови за ръката ми като удавник.

— Не мога да се прибера в апартамента си и да се преструвам, че ще започна живота си отново и пак ще съм същата. Защото не съм като преди. Ако прекрача този праг, ще се наложи да се изправя пред онова, което ме очаква — моя глупав живот.

— Тогава не го прави. — Прегърнах я през раменете. — Прекрачи моя праг.

— Не мога да забравя сина си, Ник. И никога няма да мога. Но не искам през остатъка от живота си само да оплаквам загубата му.

— Анди… — Сложих пръст върху устните й. — Прекрачи моя праг.

Сълзите отново рукнаха по страните й. Не знаех дали бяха сълзи от мъка, или от радост.

— Знаеш ли колко спечелих миналата година? — заговори тя. — Двадесет и четири хиляди и шестстотин долара, Ник. Това е всичко. При това повечето от тези пари са хонорари за повторно изпълнение на стари роли.

— Не ми пука — побързах да я успокоя, докато я прегръщах. — Пред мен не е нужно да се доказваш. Моето момиче е истинска актриса.

Анди едва не се задави от смях. Гримът й се бе размазал от сълзите.

— Има промяна в адреса — извиках на шофьора.

И му дадох моя. Отивахме си у дома, двамата.