Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (14)

10.

Анди Деграс закъсня с четвърт час. Как можа да се случи точно тази сутрин? Е, съвсем лесно…

Първо Джеръд не успя да открие къде е заврял учебника си по математика. После в метрото по линиите на Ай Ар Ти^[1] възникна претоварване и се включиха защитните механизми. А накрая, когато се добра до станцията на метрото пред Съдебната палата, двете пресечки преди сградата бяха барикадирани от полицията и всичко това заради проклетия съдебен процес.

Отне й петнадесет минути да се промъкне през охраната. Една тежковъоръжена полицайка със син блейзър ровичка сума време из чантата й, сякаш на катарамата бе щампована емблема на Ал Кайда. Провериха дори мобилния й телефон, все едно е оръжие за масово поразяване. Накрая Анди не издържа и попита:

— Знаете ли, че на седмия етаж започва съдебен процес срещу един голям мафиот? — Жената от охраната кимна мълчаливо. — Е, няма как да започне без мен.

Когато нахълта запъхтяна в стаята на съдебните заседатели, всички бяха насядали около голямата маса, до един изнервени.

— Съжалявам — шумно въздъхна Анди, успокоена малко от няколкото познати лица. — Нямате представа с каква мъка се добрах дотук.

— Госпожо Деграс — заговори Шарън Ан Моран, която проверяваше имената им по списъка, — ще сме ви благодарни, ако успеете да ни вместите в претоварения си график.

Вечно си създавам неприятности. Анди се отпусна смутена на стола. Оказа се, че е седнала до Розела, латиноамериканката, която бе след нея в процедурата за избор на съдебни заседатели.

— Сега ни остава да изчакаме само господин О’Флин. — С недоволно изражение, Шарън Ан Моран отново се вторачи в списъка.

Отзад двама мъже прелистваха сутрешните вестници или решаваха кръстословици. На масата бяха оставени бисквити, кифлички и кафе — щедър жест от страна на съдебната система.

— Ето, вземи. — Розела й подаде подноса.

— Благодаря — усмихна се Анди, доволна, че вече не е център на внимание. Взе кифличката в книжна салфетка. — Виждам, че са пропуснали млякото.

Неколцина от присъстващите се захилиха. Тя погледна Шарън Ан Моран с надеждата да види поне някакво подобие на усмивка по лицето й, ала то си остана свъсено.

Вратата рязко се отвори и Джон О’Флин връхлетя със зачервено лице, плувнал в пот.

— Господи, навън прилича на джунгла или на зоопарк. Линията на метрото от Лонг Айланд в пиков час. Невероятен ад.

— Вие сте О’Флин, нали? — попита саркастично Шарън Ан Моран. — Вече бях започнала да си мисля, че ще се наложи да ви прехвърлим в резервите. Утре трябва да сте тук в девет и половина, господин О’Флин. — Шарън Ан Моран недоволно почука по масата с молива си.

— Да, да, мадам — отдаде чест О’Флин и се отпусна задъхан в стола до Анди.

— Утре в девет и половина? — изпъшка Ектор, кабелен техник. — Нима искате да кажете, че този процес ще трае толкова дълго?

— Осем седмици, господин Рамирес — осветли го Шарън Ан Моран. — Да не би да имате по-приятно занимание в следващите два месеца?

— Да, като например да припечеля нещо за прехраната си — начумерено промърмори кабелният техник.

Шарън Ан Моран отиде до вратата.

— Сега ще проверя как е вътре. Напомням ви, че сте длъжни да спазвате указанията на съдията да не обсъждате процеса.

— Разбира се — закимаха усърдно всички. Но само две секунди след като Шарън Ан Моран затвори вратата след себе си, забравиха предупреждението.

— Този тип Кавело — забърбори Уинстън, механик, който дори не си бе дал труда да смъкне работното облекло от гърба си, — четох за него. Изглежда, е страшно зловещ тип.

— Убиец, замесен в много изнудвания, като за наказание насичал жертвите си на парчета и ги напъхвал в куфари и после — в багажниците на колите. За да се забавя разлагането на плътта — закиска се Марк, авторът на криминални романи.

Розела отпусна плетивото на коленете си.

— Мъжът ми е малко изплашен. Рече ми: „Ама к’ва ще е тая работа бе, Рози, да не се забъркаш в някаква разправия с наркотрафиканти? Значи ще се разправяте с онзи откачен гангстер?“

— Чакайте малко — прекъсна я Анди. — Нали чухте съдията? Ние още не знаем дали е откачен гангстер. Ще трябва да изчакаме изслушването на свидетелските показния, за да решим дали е такъв.

Неколцина се засмяха.

— А освен това… — Анди огледа масата. — Какво ще кажете, ами че тези мафиоти знаят имената на всички ни и дори къде живеем. — Неколцина от съдебните заседатели кимнаха, внезапно придобили загрижен вид.

Вратата към съдебната зала се отвори. Настана суматоха. Анди имаше чувството, че очите на всички присъстващи са вперени в нея. Шарън Ан Моран застана на прага. Присвитите й очи се насочиха към Анди.

— Елате в кабинета ми — нареди тя.

Всъщност нейният „кабинет“ беше едната от двете тоалетни, където обикновено се провеждаха разговорите на четири очи.

— А?

— В кабинета ми, госпожо Деграс — заповяда й Шарън Ан Моран.

Анди се надигна полека от стола, завъртя очи и последва съдебната служителка в тясната тоалетна.

— Не си въобразявайте, че не зная какво кроите, госпожо Деграс — озъби й се Шарън Ан Моран, щом вратата се затвори.

— Ка… какво кроя? — запелтечи Анди. — Не съм казала нищо в онази стая, което останалите да не са си помислили. — Дори и сестра й Рита. Това бе първото, което й идеше да изрече. Това не те ли притеснява малко, Анди? Искам да кажа, те вече те познават. Става дума за Доминик Кавело. Те знаят къде живееш. Не е нужно дори да си майка, за да си разтревожена. Достатъчно е само да си човек. Процедурата по подбора на съдебните заседатели се проведе съвсем открито. — Слушайте, Шарън Ан, аз само…

— От самото начало искате да се измъкнете от тази работа — прекъсна я Шарън Ан Моран. — Няма да позволя никому да плаши съдебните заседатели. Постигнахте целта си — вече сте история, госпожо.