Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (106)

102.

Извадих мобилния си телефон и натиснах бутона Send. Анди отговори веднага.

— Можеш да го доведеш.

Опитах се да не гледам в нито една посока. Не исках да улеснявам никого — нито Ремликов, нито евентуален негов съучастник — за това как точно ще се извърши предаването. Дланите ми бяха влажни, а по врата ми се стичаше пот. Не ни оставаше друго, освен да чакаме и да се взираме напрегнато един в друг.

— И така, кой е бил той, ако мога да попитам?

— Кой? — Свих рамене. Предполагах, че ме пита за Анди.

— Кой беше в онзи автобус? Коя е причината, поради която толкова силно желаеш да се добереш до Кавело?

— Смятай се за късметлия, че не те застрелях още тук заради всичко, което си извършил.

— Интересно — изсумтя той, — но в момента си мислех абсолютно същото за теб.

Забелязах как нервно търка върховете на пръстите си. Знаех, че този убиец няма да ме пусне да се измъкна. Огледах се за прикритие. Край нас премина група младежи. Зърнах и двама полицаи, мотаещи се наоколо.

С крайчеца на окото си съзрях нашия бял форд, който се появи по улица „Бен Гурион“ от един от входовете към парка. Анди спря както й бях казал, в очакване на моя сигнал. Хвърлих още един поглед към двамата полицаи, които бяха единствената ми застраховка.

— Синът ми! — притисна ме Ремликов. — Минутата изтече, нали!