Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (53)

49.

Тя се появи на прага — в син пуловер, пуснат небрежно над джинсите, боса, с голяма черна торба за смет в ръка. Когато ме видя, се сепна.

— Здравей!

Опитах да се престоря на изненадан. Макар че наистина бях.

— Ами… донесох ти нещо — промълвих, като вдигнах книгата, която държах. — Прочетох тази книга и смятах да я дам и на теб. Искам да кажа, че ти я давам.

— Четирите споразумения.^[1] — Тя я извади от кафявия плик и кимна: — Не го взимай прекалено лично. „Бъди безпогрешен в словото си“. Сестра ми ми я даде. Добър избор, агент Пелисанте.

— Развивам се — свих рамене. — Съгласен съм, Ник.

— За кое от двете? — попита тя. — За добрия избор или за Ник?

Усмихнах се.

— И така, как вървят нещата?

— Днес ходих на едно прослушване. За някаква реклама на „Сиалис“. Нали знаеш, понякога се случва човек да се заеме с първото, което му попадне.

— И как мина?

— Честно казано, не знам — усмихна се тя. — Трябваше само да изглеждам около четиридесетгодишна и секси. Точно като за мен, нали? Но си прочетох репликите. За пръв път… Нали все някак трябва да си плащам сметките.

Погледнах я с разбиране. Понякога ми се искаше да протегна ръце и да я привлека към себе си с надеждата, че ще отпусне за миг глава на гърдите ми. Исках само да й покажа, че съм загрижен за нея.

— Не зная… за четиридесетгодишна, мисля, че изглеждаш чудесно. Честно.

— Около четиридесетте. — Тя вдигна очи и се усмихна горчиво. — Ела пак след осем години и ще оценя комплимента ти. Междувременно… — Анди се облегна на рамката на вратата. — Значи сега си станал преподавател?

Преди два месеца й писах, защото исках да знае, че съм напуснал Бюрото и отново съм се заел с преподаване. Свих рамене, докато стоях там, пъхнал ръце в джобовете на сакото си.

— Не е толкова престижно занимание като старата ми работа. Но поне никой не стреля по мен.

Анди отново се усмихна.

— Имаш избор, Ник. Можеш да вземеш чувала със смет и да го изхвърлиш долу, защото ти е на път. Или ако искаш, можеш да влезеш.

— Бих искал — рекох.

— Кое от двете би искал?

Не посмях да помръдна от мястото си.

— Новото дело започва. Ще има и избор на съдебни заседатели. Следващата седмица.

— Четох за това във вестниците.

— Аз още съм свидетел. Обвинението е желязно. Този път ще го осъдят.

За кратко, Анди Деграс се втренчи в мен, стиснала пълните си устни. Очите й ме пронизваха като свредел.

— Това ли дойде да ми кажеш?

— Не. — Как да измисля обещание, което да не съм нарушавал? Никога нямаше да заловим мъжете, убили сина й. Нито можехме да открием връзката между Кавело и взривяването на автобуса. — Помислих си, че ще поискаш да дойдеш с мен на процеса.

Тя отстъпи крачка назад.

— Не зная дали ще понеса отново да бъда близо до онзи човек.

— Разбирам.

Поех от ръката й торбата за смет. Предположих, че жестът все пак е някакво решение. Тя се усмихна, сякаш бе успяла да прочете мислите ми.

— Все още в услуга на обществото, а, Ник?

Опитах да се усмихна.

— Развивам се.

Тя се усмихна.

— Хей, Пелисанте — извика Анди, когато бях преполовил стъпалата. — Следващия път може да решиш и да влезеш.