Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (25)

21.

След като съдебните заседатели се завърнаха от обяд, на свидетелското място застана мъж, грамаден като Бегемот. Вероятно тежеше поне сто и тридесет килограма. И беше един от най-болнавите хора, които някога съм виждал.

— Може ли да започнем с това да ни кажете името си? — Джоел Голдънбърг се надигна от стола, за да зададе първите си два въпроса. — И къде пребивавате понастоящем?

— Името ми е Ралфи Денунциата — заяви дебелакът, — а пребиваването ми понастоящем е във федералния пандиз.

Внезапно отекна оглушителен гръм. Като че ли цялата сграда се разтресе.

Всички наскачаха от столовете и покриха главите си с ръце. Разнесоха се тревожни крясъци. Един от съдебните пристави се втурна към Доминик Кавело. Никой не знаеше какво ще се случи в следващите мигове. Аз също се изправих и бях готов да прескоча парапета, за да защитя съдията.

Тогава изтрещя отново. Гърмежът идваше от улицата. Навярно беше експлозия на неизгорели газове или пък просто събаряха стара сграда наблизо. Всички се заоглеждаха смутено, докато не затихнаха и последните нервни ахкания в залата.

Единственият, който не помръдна, бе Кавело. Стоеше си на мястото, оглеждайки се нехайно, докато се опитваше да прикрие усмивката си.

— Не съм аз този — каза той. Всички в залата отново се засмяха.

Съдът продължи работа. Денунциата бе около петдесетгодишен, с двойна брадичка и оредяла сивееща коса, говореше меко. Познавах го доста добре — като Мачиа. Бях го арестувал. Всъщност харесвах Ралфи Д., ако въобще може да се харесва някой, на когото окото му няма да трепне, ако те види мъртъв.

Джоел Голдънбърг пристъпи към свидетелското място.

— Господин Денунциата, как бихте определили мястото си в организираната престъпност?

— Аз бях капитан в мафиотската фамилия Гуарино. — Говореше приглушено, извърнал очи.

— Вас ли наричат Ралфи Д.? — попита го правителственият прокурор.

— Да — кимна свидетелят. — Това съм аз.

— Вие притежавате колежанска диплома, нали, господин Денунциата? — продължи обвинителят.

— Да, сър, имам диплома. По управление на бизнеса. От университета в Лонг Айланд.

— Но никога не сте я използвали, защото не сте работили по специалността си, нали? Защото избрахте престъпната дейност?

— Точно така — отново кимна Денунциата, чийто баща е бил един от оръженосците на Кавело още докато Ралфи Д. е бил дете. — Баща ми искаше да стана брокер на борсата или да получа юридическо образование. Но нещата се промениха. Фамилията имаше и легитимен бизнес — ресторанти, нощни клубове, верига от хранителни магазини, така че се обвързах с тях. Мислех си, че ще успея да ги избегна, нали знаете, нещата, за които всички говорят — насилието, мръсната работа.

— Но не успяхте, нали, господин Денунциата? — попита Джоел Голдънбърг.

— Не, сър. — Свидетелят поклати глава. — Не успях.

— И едно от онези неща, които не успяхте да избегнете, е участието ви в убийството на Сам Грийнблат. Вярно ли е това?

— Да — изрече той и от напрежение впи пръсти в ръбовете на масата.

— И сте били признат за виновен като участник в това престъпление, не е ли така?

— Така е — потвърди свидетелят. — Бях обвинен за съучастие в убийство втора степен.

— Защо, господин Денунциата? Можете ли да опишете действителното си участие в покушението срещу господин Грийнблат?

Свидетелят се изкашля, преди да заговори.

— При мен дойде Томас Мусина. Тогава беше капитан. И като такъв имаше право да рапортува пряко пред Доминик Кавело. Той познаваше някои хора, които работеха за мен. Според него те дължали услуги на фамилията. Джими Кабруле например бе понатрупал доста дългове от хазарта. Също и Луис Мачиа, той пък искаше да се издигне. Мусина съзря в тях удобна възможност.

— Под „удобна възможност“ — заяви прокурорът — имате предвид, че ако господин Мачиа бъде привлечен като участник в убийството на господин Грийнблат, ще бъде възнаграден с формално приемане във фамилията. Така ли е?

— Така е, господин Голдънбърг.

— Да продължим, господин Денунциата. Истина ли е, че господин Кабруле и господин Мачиа извършиха този удар?

— Да. Те го направиха. Пред дома на Грийнблат в Джърси. На шести август 1993 година.

— Изглежда, че добре помните тази дата, господин Денунциата. Къде бяхте тогава?

— Ами… бях в района — отвърна Денунциата.

— В района? — Голдънбърг наклони глава.

— Бях в колата, която обикаляше наоколо, може би през две пресечки. Чух изстрелите. Видях как Луис и Джими К. отпрашиха с висока скорост. Стиви Манарино караше колата.

— Имаше ли още някой, който да обикаля в съседство, господин Денунциата? По времето, когато господин Грийнблат е бил убит?

— Да, сър — кимна гангстерът. — Томи Лоса също обикаляше. В сив линкълн.

— Добре, значи и Томас Мусина е бил там. В линкълн. А имаше ли още някого в колата с него? — попита прокурорът.

— Имаше. — Ралфи си пое дъх, преди да продължи: — Доминик Кавело беше в колата.

— Как можете да сте сигурен, господин Денунциата, че Доминик Кавело е бил в колата с Томас Мусина?

— Защото спряха и ми махнаха с ръка. Беше на няколко преки от мястото на удара.

— Но това не ви изненада, нали, господин Денунциата — да видите Електротехника там?

— Не, сър — призна свидетелят.

— Бихте ли обяснили на съдебните заседатели защо не бяхте изненадан?

— Защото предишната вечер Томи ми каза, че двамата ще са там — той и господин Кавело. Кавело искал лично да се увери, че всичко ще е свършено както трябва.

Денунциата вдигна глава и като хипнотизиран насочи поглед към обвиняемия.

Кавело посрещна погледа му с възможно най-смразяващата усмивка. В нея имаше нещо окончателно. Всички видяха това. Сякаш за секунди температурата в залата спадна с двадесетина градуса.

Продължавай, Ралфи, казваше усмивката на Кавело. Прави каквото считаш за редно. Но когато тази игра свърши, аз ще те намеря. Вече си жив мъртвец, Ралфи.

Прокурорът се върна при свидетеля.

— Следователно вие, господин Денунциата, сте напълно убеден, че господин Кавело е знаел за убийството на господин Грийнблат, преди то да е извършено?

— Разбира се, че знаеше за убийството, господин Голдънбърг. Джими дори връзките на обувките си няма да посмее да завърже, без босът да му нареди. Всички го знаят. Кавело заповяда този удар.