Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (108)

104.

През цялата ми тринадесетгодишна практика във ФБР само няколко пъти бях участвал в ръкопашни схватки. Обикновено когато се нахвърлях мигновено срещу някой престъпник, с цел да го поваля за секунди на пода, преди да му сложа белезниците. Никога с професионален убиец, два пъти по-едър от мен, стиснал ме за гърлото и забил острието на ножа в ребрата ми.

Хватката му бе парализираща. Дори не можех да изкрещя. Пък и каква би била ползата? Та аз не можех да мисля. Острието се бе врязало в гръдния ми кош и не знаех колко навътре е проникнало.

— Мога да ти счупя врата с един удар, приятел, и ще се свлечеш на земята, пренасяйки се в отвъдното, което искрено ти препоръчвам. А мога и да си поиграя още малко с теб.

Боже!

— Направи си услуга, приятел. Коя беше жената в колата?

Тогава ми хрумна нещо. Припомних си го от курсовете по самозащита, които бях посещавал в Бюрото преди години. В подобна ситуация инстинктът те кара да се съпротивляваш с всички сили, за да се откопчиш от смъртоносната хватка. А ако някой те е стиснал за гърлото и се кани всеки миг да прекърши гръкляна ти, това ще доведе само до едно: ще затегне още по-силно хватката.

Слей се с него, казах си. Влез в ритъма на движенията му.

Отпуснах тежестта си върху русокосия. Това го изненада и той отстъпи крачка. Не ме пусна, само се дръпна леко назад.

Това бе достатъчно да освободя ръката си и да бръкна в джоба на сакото. След миг стисках глока. Само не бях сигурен към кого е насочено дулото — към него или към мен. Но какво значение би имало, ако не успея веднага да натисна спусъка?

Русокосият въздъхна:

— Ти сам си избра, задник.

Натиснах спусъка. Втори път. Откатът ни блъсна назад. Изстрелите почти не се чуха поради близостта ни. Дори не знаех кого съм улучил — него или себе си. Но не усещах острието на ножа между ребрата си. Нито пареща рана да пронизва корема ми. Дръпнах спусъка още два пъти.

— Мамка му! — ревна русокосият и полетя назад.

Изскубнах се от хватката му точно когато замахна с ножа. Претърколих се на земята и видях кървящата дупка в бедрото му. Червеното петно се разрастваше върху джинсите.

— Мъртъв си! — Гледаше ме с животинска ярост.

Държах глока насочен срещу му. Но се колебаех дали да стрелям. Нямаше как да не се чуе. На всичкото отгоре група хора се бе насочила към нас. Бях агент от ФБР, а не хладнокръвен убиец. Но дори и като федерален агент бях загазил здравата. Щях да давам обяснения до края на живота си. И то в килия на някой израелски затвор!

— Обърни се — изкрещях му. — Разтвори якето си.

Русият тип извърна очи към тълпата, идваща към нас. После бавно разкопча якето си.

— Какво си решил, приятел? Да ме застреляш?

Трябваше да е въоръжен, но не видях пистолет. Щеше да стане още по-лошо, защото тълпата приближаваше, а аз държах оръжие. Той не знаеше кой съм. Не знаеше също къде сме отседнали с Анди. Знаеше само че щом още не бях изпратил куршум в главата му, нямаше да го сторя и сега, с всички тези приближаващи ни хора.

— Тръгвай! — Насочих дулото в главата му. — Надолу по хълма.