Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (107)

103.

— Искам само да знаеш, Ремликов, че ако Кавело не е там, където каза, всички специални служби в света ще узнаят името ти и ще разполагат с пръстовите ти отпечатъци. А тогава ще ти е доста трудно да се грижиш за семейството си.

— А ти трябва да си наясно, че ако има дори една драскотина по сина ми, ще ровя в списъците на агентите във ФБР, докато не те открия, колкото и време да ми отнеме това.

Вдигнах лявата си ръка. Това бе сигналът.

Задната врата на колата се отвори. Видях момчето да се показва оттам. Сигурно Анди му е казала да върви към нас. Павел заслони с ръка очите си срещу заслепяващите слънчеви лъчи.

Ремликов му махна.

— Павел, насам!

Момчето се затича към него. Убиецът отмести поглед към мен. В това време Анди подкара колата и скоро изчезна в уличния трафик.

— Искам добре да запомниш какво ти казах, Ремликов. Иска ми се да можех да те застрелям — казах му на сбогуване.

После заобиколих статуята, за да се озова пред нищо неподозиращия полицай. Като се стараех много да не привличам вниманието върху себе си, започнах да подтичвам — като бегачите за здраве, — но все пак достатъчно бързо, та да се отдалеча от Ремликов.

Слях се с потока от прииждащи тълпи, насочващи се към по-горните тераси. Пътеката бе стръмна, но въпреки това изпълнена с народ. Не забелязах някой да ме следи.

После се отклоних и започнах да се изкачвам задъхано по един от съседните невисоки хълмове, като използвах дърветата и ниските им клони за прикритие. Видях още един изход, водещ надолу. Може би от него се стигаше до улица „Аленби“.

Тъкмо натам бях решил да се насоча и да хвана първото такси, което се изпречи пред очите ми. След минути щях да съм при Анди в хотела. Бяхме се сдобили с всичко, което ни е нужно. След час ще сме на път.

За да не изглеждам подозрителен, нито веднъж не се озърнах назад, докато най-после не стигнах на зигзаг до върха на ниския хълм. И когато най-сетне го сторих, там, от билото на възвишението, видях Ремликов коленичил и протегнал ръце към сина си. Момчето го бе прегърнало, а бащата обсипваше лицето му с целувки от благодарност към съдбата.

После той погледна нагоре към хълма, точно в моята посока. Не знаех дали ме е забелязал. Дърветата пречеха, но имах чувството, че ме е видял.

За пръв път през последния час сърцето ми започна да успокоява ритъма си. Имах това, от което се нуждаех. Анди се измъкна и вече бе в безопасност. А аз знаех къде се укрива Кавело.

Идеше ми да се разкрещя от радост. Ще го спипаме! Този път щяхме да победим.

Точно в този миг усетих някой да извива врата ми назад и острието на нож се впи в ребрата ми.

— Съжалявам, приятел, но тези работи не стават така.

Кръвта ми мигом застина.

— А сега ще те попитам нещо, но само веднъж — продължи зад тила ми непознатият глас с подчертан южноафрикански акцент. — И ако искаш да живееш повече от следващите няколко секунди, ще ми кажеш отговора. Кой доведе хлапето?

Заби ножа още по-дълбоко. Въздухът излезе със свистене от белите ми дробове. Успях да го видя за миг и разбрах, че здравата съм загазил.

Кичурът коса, паднал на челото му, беше рус.