Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (96)

92.

От високоговорителя се чу пукане.

— Пътниците на „Делта“, полет 8976 за Тел Авив, могат да се качват на борда.

Стоях край изход 77, загледан в дъното на терминала. Сърцето ми биеше бясно. Погледнах часовника си. Започна приемането на пътниците на борда на самолета. Трябваше да се кача. Със или без нея.

Къде се губеше тя?

Може би бе размислила в последния момент. Тогава всичко ще е наред, казах си. Може би е проявила разум и е решила да остане настрани. Най-добре е да ме остави сам да свърша работата.

— Последно повикване на пътниците за полет 8976 на „Делта“ за Тел Авив.

Не разполагах с план. Нямах представа как ще действам, като стигна там. Всичко, което знаех, се свеждаше до това, че съм длъжен да открия Коля Ремликов и по някакъв начин да го принудя да ми каже къде се крие Кавело. Без никакви прояви на професионална любезност. Без никакви клаузи на Женевската конвенция. Ще завра дулото на пистолета в гърлото му и ще щракна предпазителя. Или ще го изритам с коляно в корема, ако трябва да стигам дотам. И той ще проговори. Въпросът е: А после какво.

Семейство евреи хасидити, всичките в черно, мина забързано край мен към платформата на ръкава за качване в самолета. Като че ли бяха последните пътници за този полет. Отново огледах терминала. Отникъде нищо. Преметнах пътната си чанта през рамо и се приготвих.

Все пак така е по-добре, нали?

Тогава я видях. Тичаше с всички сили към мен. Но все още беше далеч.

Усетих как ме обля топла вълна на облекчение. Кого се опитваш да заблудиш, Ник? Искаш тя да дойде с теб.

Анди бе облечена с червено кожено яке. Косата й бе прибрана под шапка с емблемата на Никс. Шапката на Джеръд. От рамото й висеше пътна чанта. Стори ми се невероятно красива. И смела. Знаех, че надали ще се справя без нея. Исках да е с мен. Анди ми вдъхваше увереност, че постъпвам правилно.

Тя спря задъхана на половин метър пред мен.

— Нека да ти кажа нещо — опитах се да обърна всичко на шега. — Ако това тук е олтар, щяхме да се чудим как да си върнем предплатата за церемонията.

— Съжалявам, Ник, но трябваше да се сбогувам… с Джеръд.

Това ме накара да млъкна.

Анди поклати разкаяно глава.

— Всъщност през последния час седях в терминала до „Бъргър Кинг“.

— Колебания в последния момент?

— Навярно. Но не за това. Обичам те, Ник.

Стоях там, вперил поглед в искрящите й очи. Нежно докоснах лицето й с ръка.

— И аз това мислех, докато те чаках тук. Че те обичам. И може би няма да се кача на този самолет без теб.

— Зная, че с всичките си нескопосани бръщолевения онази нощ се опитваше да ми кажеш точно това.

В този момент ни сепна съобщението за последното повикване. За секунда останахме неподвижни. Служителите от летището се заеха да затварят вратата.

— И така, какво ще правим? — Свих рамене, пристъпвайки от крак на крак.

Анди приближи до мен с навлажнени очи. Хвана ме за ръка.

— Ще се качим на самолета. И ще пътуваме заедно, Ник. Не е ли вълнуващо?