Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (61)

57.

В червена жилетка с цип и поизтъркани джинси, Анди не изглеждаше нагласена за специален повод. Косата й бе вързана отзад и пристегната с шнола, но по страните й падаха немирни кичури. Очите й искряха — изглежда, наистина й бе приятно да ме види. На мен също.

— Ммм, мирише ми много познато — промърморих, щом долових уханието на морски дарове, приготвени с домат и шафран.

Паелята, която можеше да ме възнесе на небесата.

— Поне няма да те заловя да душиш аромата отвън — усмихна се Анди.

— А какво ще кажеш за тайно полицейско следене? Звучи малко по-добре — пошегувах се, като й подадох бутилката червено испанско вино „Риоха“.

— Да не би да ме следиш? Защо?

— Ами може би тъкмо за това съм дошъл да си поговорим.

— Тогава да започваме — съгласи се Анди, примигна с дългите си мигли и се усмихна.

Застинах за секунда, припомняйки си как ме гледаше от ложата на съдебните заседатели по време на процеса. Припомних си дори тениската, която носеше в онзи ден, преди трагедията с автобуса. Погледите ни се бяха кръстосвали няколко пъти. Струва ми се, че и двамата го знаехме. Поне веднъж единият от двама ни бе извръщал глава, за да огледа другия.

— Приготвих и няколко ордьовъра.

Пристъпих в малката, приятно декорирана всекидневна, докато Анди се скри в кухнята. Имаше диван с жълта дамаска и малка масичка за кафе с пръснати върху нея броеве от Архитектурен дизайн и ИнСтайл. Както и някаква книга и по-точно разтворен по средата роман — Другото момиче от рода Болейн^[1]. Много бързо установих, че харесва джаз, защото видях албуми на Колтрейн. Приближих до лавицата и взех един компактдиск. Върховна любов.^[2]

— Хубава колекция — кимнах одобрително. — Някога свирех на саксофон. Макар че беше много отдавна.

— Какво? — провикна се тя от кухнята. — Свирел си онази музика, която е била на мода през петдесетте?

Отидох при нея в кухнята и се настаних на стола до плота.

— Много смешно.

Тя плъзна поднос с пухкави хапки със сирене и емпанади^[3] по плота.

— Започвай.

Взех си хапка с клечка за зъби.

— Много е вкусно.

Тя ми наля чаша от предварително отворената бутилка „Пино Гриджио“ и седна срещу мен.

От нея се разнасяше свеж аромат като от току-що разцъфнали цветни пъпки — на лавандула или кайсия, нещо подобно.

Каквото и да беше това — вечеря, среща или просто спявка, за да я осведомя за последните подробности около процеса срещу Кавело, искрено се наслаждавах на компанията й, много повече, отколкото очаквах.

Тя се усмихна.

— И така, ситуацията е малко неловка, нали?

— Оставих колата долу с неизгасен двигател, просто така, за всеки случай.

— В случай че нещо не потръгне?

— В случай че не харесам твоята паеля.

Анди се засмя.

— Ами да пием по този случай. — Вдигна чашата си. — Предполагам, че ми носиш добри новини, така ли е?

— Точно така. — Чукнахме се. — Този път Кавело ще бъде осъден.

Внезапно ми се стори, че не е съвсем уместно да й разказвам за срещата си с гангстера точно в този момент. Досега единственото, което ни свързваше, беше онзи ужасен процес. Настъпи мълчание. Отпихме от виното. Анди се усмихна и отпусна кукичката.

— Не е нужно да говорим за това. Може да ми разкажеш за студентите си. Или за случващото се в Ирак. Или… да не дава господ, как янките ще се провалят този сезон.

По време на вечерята й описах последната си среща с Кавело. Мислех си, че ще се по чувства по-добре, като разбере, че копелето най-после ще си плати за нещо. А паелята й се оказа превъзходна, точно такава, каквото я обичах.

След това й помогнах да почисти, като трупах чиниите в мивката, но тя ме помоли да спра. Добави, че по-късно щяла да довърши разтребването. Отиде да сложи кафеника върху котлона.

Анди беше с гръб към мен и си говорехме за актьорската й кариера, когато зърнах една фотография върху шкафа. Тя със сина си. Беше обвила ръце около врата му. И двамата бяха усмихнати. Изглеждаха като най-щастливите майка и син.

Когато отместих поглед, видях, че Анди ме гледа втренчено.

— Не го възприемай като обида, Ник, но защо продължаваш да идваш? Какво искаш да ми кажеш?

Почувствах се неудобно.

— Не зная.

— Искаш да ми кажеш, че те боли? Знам, че боли. — Очите й заблестяха. — Или искаш да ми кажеш, че съжаляваш, защото нищо не успя да направиш, за да се избегне всичко това?

— Не зная какво искам да ти кажа, Анди. Но знам, че имах желание да дойда и да те видя.

Искаше ми се само да се протегна и да я задържа в ръцете си. Не мислех, че някога съм желал толкова силно да прегърна друго човешко същество. И все ми се струваше, че и тя го иска. Беше се навела към мен, с длани, облегнати върху плота.

Анди се усмихна.

— Хм, забрави ли, че двигателят на колата ти е още включен?

Кимнах. През последната минута температурата в кухнята се беше повишила със сто градуса.

— Не го възприемай погрешно, но мисля, че ще прескоча кафето.

— Както желаеш — въздъхна Анди.

Взех сакото си от облегалката на стола, а Анди ме изпрати до вратата.

— Всичко беше чудесно — уверих я, — както ми обеща. — Взех ръката й в своята и я задържах за секунда.

— Защото се чувствам добре с теб, затова идвам. Караш ме да се смея. Никой от месеци насам не е успявал да ме разсмее.

— Знаеш ли, че имаш хубава усмивка, Ник, когато й позволяваш да се появи на лицето ти. Някой казвал ли ти го е досега?

Обърнах се, готов да изляза.

— Нито веднъж.

Тя затвори вратата. Част от мен искаше да изкрещи: „Майната му, Ник“, и да се върне обратно. Знаех, че ако го направя, тя ще е още там, зад вратата. Като че ли физически усещах присъствието й.

И тогава чух гласа й иззад вратата:

— Станалото станало, Ник. Не можеш да накараш света да се оправи само защото го желаеш.

Обърнах се и притиснах длан към вратата.

— Но поне мога да се опитам.