Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (121)

117.

Дойде съботата.

Анди се бе настанила в кафенето, когато Кавело пристигна. Двата черни рейндж роувъра спряха на площада и вратата на предния се отвори. Кавело се показа от нея — самоуверен както винаги.

Това не беше игра, не беше роля. Бе наясно, че този мъж с радост ще я убие — стига да има удобна възможност. Но трябваше да го направи, повтаряше си тя. Затова се налагаше да остане спокойна. Трябваше да се преструва.

Когато се доближи до масата й, Кавело изглеждаше доволен и може би леко изненадан. Носеше същото черно кожено палто и черни очила, както и познатата й вече шапка от туид.

— Много съм щастлив да те видя, Алисия. Очевидно някогашната ми професия не те е изплашила.

— Боже, аз пък си помислих, че всичко е на майтап. — Анди го изгледа през слънчевите очила. — Трябва ли да съм изплашена?

Този път бе пуснала косата си свободно, а под джинсовото яке носеше оранжева тениска, на която с малки букви бе изписано Бол Бъстър^[1]. Кавело прочете надписа на гърдите й и отбеляза:

— Може би аз съм този, който трябва да бъде изплашен, Алисия. Мога ли да седна?

— Разбира се. Освен ако не предпочиташ да ядеш прав.

Той седна и свали шапката си. Косата му бе леко посивяла. Лицето му не се бе променило много от онзи ден, в който тя го изгледа с такава омраза в съдебната зала — деня, в който процесът срещу него бе подновен.

— Не ми изглеждаш много страшен — рече тя. — Всъщност как може да е страшен човек, който отглежда овце?

Кавело се засмя и тя разбра, че ако пожелае, може да е очарователен.

— Знаеш ли, тъкмо това се опитвам от толкова години да обясня на нашето Министерство на правосъдието.

Анди се засмя. И двамата се засмяха.

Дойде келнерът. Той като че ли познаваше Кавело.

— Емпанадите тук са корави като камък. Но за сметка на това приготвят най-добрите маргарити на север от Антарктида.

— Тогава нека да е маргарита — каза Анди, без дори да отвори менюто.

Кавело си поръча водка „Абсолют“ с лед.

— И така, защо си тук? — попита тя и се облегна назад. — Тукашните и без теб си гледат овцете, нали? Пък и не приличаш много на фермер, Франк.

— Заради климата — подсмихна се Кавело, но после продължи: — Да кажем, че тук ми допада. Изолирано и самотно. Макар че с това се изчерпват добрите му качества.

— Знаеш ли, наистина започвам да вярвам в онова с програмата за защита на свидетели. — Тя го изгледа с престорено свенлива усмивка.

Келнерът донесе питиетата им. Анди вдигна своята маргарита, а Кавело — водката си.

— За края на света — изрече той — и за надеждите и очакванията, които вървят с него.

Анди го погледна в очите, преди да чукнат чашите си.

— Звучи ми като план.

Тя отпи глътка и се загледа зад него към площада. Някъде оттам Ник ги наблюдаваше. Това й даваше сила, а бог й бе свидетел, че тъкмо от увереност най-много се нуждаеше сега.

— Какви надежди и очаквания имаш, Франк? — попита го, като надникна над слънчевите си очила.

— Всъщност мислех си за теб.

— За мен? — Анди отново се изнерви и побърза да намести очилата си. — Какво толкова знаеш за мен?

— Зная, че хората не идват чак тук, защото са щастливи. Зная също, че си много привлекателна и склонна към приключения. Зная, че си тук.

— Ти си истински психолог.

— Мисля, че познавам хората. И как работят мозъците им.

Зае се да я разпитва за живота й и тя трябваше да му разкаже версията, която двамата с Ник изфабрикуваха. За провала на първия й брак и за това как фалирал някакъв ресторант в Бостън, където била главен готвач, после решила, че се нуждае от промяна в живота — от нови авантюри. И така се озовала тук.

На два пъти докосна ръката му. Кавело реагира, като се приведе по-близо до нея над масата. Анди знаеше как се играе тази роля. Молеше се само да не се е досетил какво се крие зад представлението.

Той скръсти ръце пред гърдите си.

— Знаеш ли, Алисия, аз не съм мъж, който говори със заобикалки.

— Не, Франк. — Тя отпи от чашата си.

— Не, Франк? — Повтори думите й разочаровано.

Анди му се усмихна.

— Не, Франк… исках да кажа, че не съм останала с впечатлението, че си такъв.

Лицето му също грейна в усмивка. Под масата тя премести крака си, за да докосне неговия.

Кавело застина, загледан в нея. Всичко бе толкова жалко… и гнусно.

— Може би ще пожелаеш да разгледаш ранчото ми. Не е много далеч от града. Там е по-красиво от всичко тук.

— С удоволствие. Кога мислиш, че може да стане?

— Защо не този следобед? След като обядваме.

— Би могло — сви рамене Анди. — Макар че имам друга идея. Хотелът ми е само през няколко преки оттук, Франк. Сигурна съм, че мога да ти осигуря една не по-малко зашеметяваща гледка.