Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (73)

69.

Двамата с Дауд се спогледахме, след което и сведохме очи към кръвта, канеща по пода.

— Кучи син — изохках.

После разтворих сакото си. Кръвта се процеждаше през ризата ми.

— Повикайте спешната помощ! — изкрещя Дауд на един от охраната.

— Добра идея — кимнах миг преди да политна към стената.

От радиотелефона долетя вик.

— Мисля, че ги пипнахме!

Разговорът се водеше по откритата линия на кризисния център в кметството. Черен „Форд Бронко“ е бил забелязан на Десето авеню. Насочвал се към входа на тунела „Линкълн“ по пътя за Ню Джърси.

— Вече сме завардили входа на тунела — обяви гласът от кризисния център. — Пристанищните власти изпратиха отряд за бързо реагиране.

Чрез телефонните линии можехме да проследим маршрута върху видеокартата, осигурена от кризисния център. Един от мониторите над нас започна да показва образите от широколентовата камера, насочена към тунела. В редицата от приближаващи автомобили черният „Форд Бронко“ беше десети по ред.

— Ето го!

Внезапно камерата започна да предава уголемени образи. Трафикът се раздели в двете платна.

Взирах се напрегнато в монитора. Може би грешах за черния форд? Същият ли е? Със сигурност изглеждаше като онзи, с който Кавело избяга от района на съда.

— Заподозреният автомобил има регистрационен номер от Ню Джърси: EVX-369 — обяви гласът от радиотелефона.

За секунда ме обзе надежда, че сме успели да засечем търсения автомобил. Но после нещо тревожно проблесна в съзнанието ми. Грабнах телефона от масата.

— Говори специален агент Пелисанте. Тези хора вероятно са снабдени с автоматично оръжие и експлозиви. Колата може да се окаже само примамка. Кавело може изобщо да не е там. Отрядът за бързо реагиране трябва да направи всичко според възможностите си, за да изолира автомобила.

Бях забравил раната си. Преместих се по-близо до екрана, за да проследя със затаен дъх как екипът за бързо реагиране, вдигнат по тревога от пристанищните власти, обкръжи черния форд на безопасна дистанция, като пропусна другите коли напред. Залавянето на гангстерите се очертаваше дяволски трудно — наоколо беше пълно с невинни хора. Може би няколко стотици.

Черни фигури с шлемове на главите започнаха да пълзят в обсега на широкоъгълната камера. Черният Бронко бе вече четвърти поред от приближаващите се към входа на тунела коли. Видях и полицейския екип, който стесняваше обръча. Всички бяха насочили оръжията си към мишената. Прозорците на форда бяха тъмни. Ако някой гледаше отвътре, щеше да забележи приближаващите се нападатели.

Черният форд излезе отпред. Една полицейска кола внезапно ускори ход и блокира пътя му към тунела.

Отрядът за бързо реагиране беше обкръжил цялата зона и непрекъснато стесняваше кръга.

Виждах съвсем ясно какво става там. Черният Бронко бе обкръжен от поне двадесетина тежковъоръжени полицаи.

Предните врати на форда се отвориха. Приближих още повече към екрана на монитора.

— Дано е той — процедих, стискайки здраво юмруци. — Дано е той…

Хората от форда наизлизаха с вдигнати ръце. Някакъв мъж, облечен в черно. После жена с шапка. И накрая едно разплакано дете, което веднага се притисна към жената.

— Кучи син! — чух как някой изруга по радиотелефона.

Картината дори не се нуждаеше от коментар.

Заловихме грешна кола.

Доминик Кавело се бе измъкнал.