Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (6)

2.

Ню Йорк. Четири месеца по-късно.

Анди Деграс не можеше да се отърси от неприятното усещане, че просторната иначе зала с дървена ламперия е претъпкана до пръсване с адвокати, съдебни служители и репортери и че никога досега не й се е искало да се махне час по-скоро.

Анди не се съмняваше, че същото важи и за петдесетината съдебни заседатели, насядали по столовете.

Задължително присъствие като съдебен заседател — тези думи й действаха по-зле и от грип. От тях я побиваха студени тръпки. Съобщиха й, че в девет сутринта трябва да се яви във федералния съд на Фоули скуеър. Там попълни формулярите, после подготви извиненията за отсъствията си от предишни заседания и накрая уби около час, като прелистваше някакво списание за родителските грижи.

Към единадесет и половина разсилният извика името й. Тя се присъедини към опашката от нещастници с тревожни лица, виеща се пред голямата съдебна зала на седмия етаж.

Огледа се, докато се опитваше да си представи колко още има зад нея. Не спираха да дърдорят. Това определено не бе мястото, където искаше да попадне. Сцената беше като прекопирана от някой от претъпканите вагони на метрото по линия 4 по Лексингтън авеню. Хора в работни униформи — електротехници, механици, негри, латиноамериканци, имаше и един евреин с кипа на темето, ама от онези, най-фанатичните, дето им викат хасидити, и всеки от тази навалица се опитваше да убеди другите на опашката, че не би трябвало да е тук сега. Двама тузари, издокарани в костюми на бизнесмени, чукаха по клавишите на блекбъритата си, за да покажат недвусмислено на всички наоколо, че имат много по-важни занимания, отколкото да висят на опашка. Това бяха хора, от които Анди най-много се опасяваше, затова не ги изпускаше от поглед: надеждни кандидати за съдебни заседатели с доказан опит, въоръжени с достоверни препоръки, готови да си тръгнат при най-малкото съмнение в тях. Прилежно снабдени с извинителни писма от шефовете си. Или с копия от претоварените си работни графици, с известия за текущи и крайно неотложни сделки. Или пък с билети за предстоящ круиз до Бермудите, изцяло предплатен.

Анди, разбира се, не бе дошла с празни ръце.

Бе навлякла плътно прилепнала червена тениска с многозначителния надпис Не ме безпокойте, подчертаваща бюста й. Това не бе най-изисканата й дреха, но сега не ставаше дума за мода. Ставаше дума просто да й кажат едно adiós. Дори с цената на това да изглежда лекомислена или направо безмозъчна блондинка.

Освен това беше самотна майка. А това си бе съвсем сериозно оправдание. Джеръд беше на девет. Нейното най-добро приятелче, както и най-голямата й грижа, разбира се. Кой ще го взима от училище, кой ще отговаря на въпросите му, кой ще му помага за домашните? Кой, ако не е тя да се грижи за всичко?

И накрая — прослушванията. Агентът й — Уилям Морис, й бе уредил две само за тази седмица.

За да убие времето, Анди Деграс се зае да преброи физиономиите, които й изглеждаха по-интелигентни и не се опитваха да покажат, че трябва да са другаде точно по това време. Като стигна до двадесет, спря. Звучеше добре. Нали за съда са необходими само дванадесет заседатели.

Едрата латиноамериканка, седнала до нея, плетеше розова бебешка дрешка.

— Извинете, ама знаете ли какво дело ще се гледа днес?

— Не. — Анди сви рамене и хвърли поглед към охраната. — Но като гледам колко са се насъбрали, сигурно ще е нещо голямо. Виждаш ли онези там? Репортери са. А забеляза ли барикадите отвън и колко ченгета се навъртат наоколо? Там имаше повече униформени, отколкото в управлението на нюйоркската полиция.

— Аз съм Розела — усмихна се жената приятелски.

— А аз Анди. — Протегна ръка.

— И така, Анди, как можеш да ги накараш да те изберат за съдебен заседател, сещаш се какво имам предвид, нали?

Анди примигна към нея, сякаш не я чу добре.

— Искаш да те изберат?

— Разбира се. Мъжът ми каза, че ще получавам по четиридесет долара на ден, плюс парите за транспорта. Жената, за която работя, ми плаща, когато й скимне. Така че защо да не изкарам малко нари.

Анди се усмихна и замечтано сви рамене.

— Наистина, защо не!

Появи се служителка от съда — жена с черни очила и строго лице, като някогашните педантични учителки.

— Които са за съдия Мириам Сайдерман, да станат.

Всички се надигнаха от скамейките.

— И така, Розела, искаш да знаеш как да се уредиш за тази работа, а? — Анди се наведе към съседката си, докато привлекателна жена около петдесетте влезе в съдебната зала и пристъпи към подиума.

— Разбира се.

— Само гледай — смушка я Анди. — И прави точно обратното на това, което правя аз.