Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (65)

61.

Тази сутрин станах свидетел на най-строгите мерки за сигурност, които някога съм виждал по време на съдебен процес. Всъщност беше повече показна демонстрация на сила от страна на властите. Дузини ченгета, някои с брони и шлемове, с автомати в ръце, бяха подредени край барикадите на „Фоули скуеър“. Пред вратата на залата чакаха кандидатите за съдебни заседатели, а наоколо обикаляха дузини полицаи, за да проверяват документите и чантите, водейки за каишките кучета, специално обучени да надушват експлозиви. По протежението на Уърт стрийт бяха подредени десетки микробуси с емблемите на различни телевизии.

Всичко бе организирано като по учебник, точно както и аз самият бих го направил. И все пак винаги има възможност нещо да се обърка.

По инстинкт надникнах в стаята на охраната на партера в съдебната палата. Заварих дежурните да следят на мониторите какво се случва по всички етажи на сградата. Както и край входовете, асансьорите, подземния гараж и коридора, откъдето Кавело щеше да бъде съпроводен при влизането и излизането му от съда на Манхатън. Опитах да се успокоя с мисълта, че гафът от предишния процес няма да се повтори.

Тъкмо прекосявах фоайето към съдебната зала, когато чух някой да ме вика:

— Ник! Ник!

Беше Анди, задържана на входа от двама охранители. Махна ми.

— Ник, не ме пускат да вляза!

Изтичах до входа.

— Всичко е наред — казах на пазачите. — Показах им служебната си карта. — Поемам цялата отговорност. Тя е с мен.

Поведох я сред шумната тълпа.

— Имаше право. Трябваше да съм тук, Ник. Не мога да остана настрани. Ако не заради мен, поне заради Джеръд.

Насочих я към един от асансьорите и натиснах бутона за осмия етаж. В кабината след нас се качиха още няколко души — двама адвокати, както и съдебният стенограф. Като че ли притокът от хора нямаше да секне през целия ден. Стиснах ръката й.

— Хм — отрони тя. Само толкова.

Когато вратата на асансьора най-после се отвори на осмия етаж, издърпах Анди настрани и изчаках другите да се отдалечат. Тогава я прегърнах — така, както исках да го направя още онази вечер. Малко остана да я целуна. Знаех колко усилия й струва да дойде тук. Да покаже лицето си. Докато остана притисната към мен, долових учестените удари на сърцето й.

— Всичко е наред, Анди. Радвам се, че си тук.

Показах служебната си карта на пазача, застанал до вратата, и влязохме. Залата бе почти празна. Само двама съдебни пристави разговаряха до стената, а един от младите помощници на областния прокурор подреждаше непопълнените съдебни формуляри по редицата от столовете, запазени за адвокатите.

Анди внезапно се разтревожи.

— Тук съм, но не съм сигурна, че ще издържа.

— Ще останем докрай — казах й, като я настаних на задния ред в залата. — Когато го доведат, ще бъдем заедно, един до друг. Може дори да му махнем.

— Да бе, а защо не му вдигнеш палец за кураж?

Стиснах ръката й.

— Няма да се случи нищо лошо. Този път доказателствата са по-убедителни. Скоро ще го доведат и ще започне изборът на дванадесетте заседатели. А после ще лежи в затворническа килия до края на дните си.