Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (12)

8.

За кратко останах прав, без да помръдна. Попи, моята вечерна компаньонка, отново се заумилква около крака ми.

Предполагам, че като влюбен до уши отритнат гимназист още хранех смътни надежди, че Елън може да размисли и да се върне обратно. Не можех да се отърся от предчувствието, че стабилността на връзката ни сега се крепи само на тази крехка надежда.

Но така и не се чу повече шум по стъпалата. Нито познатото превъртане на ключа в ключалката. Бях на тридесет и осем, оглавяващ един от най-могъщите екипи за преследване на крайно опасни престъпници, или с една дума — голяма клечка във ФБР, а ето ме тук, пред порция спагети за двама — странник в собствения си дом.

Тишината надвисна над мен, сякаш бях попаднал в просторна, но безлюдна катедрала.

Отидох в спалнята и свалих вратовръзката и сакото, след което надникнах в кабинета, за да проверя има ли съобщения по факса. Дългата тухлена стена пред мен бе запълнена с лавици за книги. Повечето бяха от гимназиалните ми години, но имаше и няколко медицински учебника на Елън. По бюрото бяха разпилени изрезките от вестниците с първите статии за процеса срещу Кавело. Високо на стената бе окачено голямо знаме с оранжеви и черни ивици по краищата:

ФУТБОЛЕН ШАМПИОНАТ НА БРЪШЛЯНОВАТА ЛИГА — ПРИНСТЪН, 1989 г.

Още ме пронизваше болезнена носталгия по онези отдавна отминали щастливи дни.

Занесох във всекидневната чиния със спагети и бутилка вино и се настаних на любимото си място, опънал крака върху масивен пън, изпълняващ ролята на масичка за кафе. Грабнах книгата, която четях напоследък — „Моят живот“ от Бил Клинтън. Прелистих я набързо, докато попадна на страницата, до която бях стигнал — преговорите в Кемп Дейвид за мир в Близкия изток. Замислих се дали да не погледам мача на Никс. След няколко минути вдигнах очи от книгата, без да съм прочел и ред.

Дали я обичах? Щеше ли да се получи помежду ни? Елън беше страхотна, ала точно сега сякаш се бяхме устремили в различни посоки. А и този съдебен процес с нищо нямаше да ни помогне.

Ще се бориш ли за всичко това, Ник?

Протегнах ръка да погаля Попи.

— Хайде, ела, изглеждаш ми така, като че ли имаш нужда да те изведа на разходка.

Грабнах от ъгъла стария си колежански алт саксофон и с Попи В другата ръка се измъкнах на покрива. Понякога това помага.

Беше студена, ясна нощ. Звездите блещукаха високо над Манхатън. Осветен в червено, бяло и синьо, силуетът на Емпайър Стейт Билдинг се извисяваше все така гордо. Отвъд реката Джърси Сити наподобяваше Париж — също тъй окъпан в светлини. Стоях нямо загледан, няколко дни преди началото на най-важния съдебен процес в живота ми, с мъркащата в нозете ми котка на Елън, докато свирех на саксофона.

Започнах с една импровизация на Кларънс Клемънс по „Джънгъленд“ на Спрингстийн. Беше нещо като несръчно сглобена версия на „Синия влак“ на Колтрейн. Неусетно осъзнах, че някаква празнота зее в живота ми и няма значение за колко дълго Кавело ще успее да ме отдалечи от нея, защото аз не се стремях да я запълня.

Или ще се бориш, или не, Ник. Ти се бориш за всичко. Защо тогава не искаш да се бориш за Елън Джафи?