Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (59)

55.

Моника Ан Романо бе във вихъра на най-разкошния секс, който някога бе правила. Не че списъкът на любовниците й бе кой знае колко дълъг. Тъкмо обратното. Но този мъж, когото срещна на едно следобедно питие с приятели, направо й взе ума. Беше много добър, поне според нейните представи. А не като онези скучни счетоводители и адвокати, с които досега бе имала интимни връзки — свършваха за броени минути и всички до един бяха не по-малко нервни и неопитни от самата нея.

— Как е така, скъпа? — попита я той. — Добре ли ти е? Нали се чувстваш екстра?

— О, да — задъхано изрече Моника.

Дали въобще трябваше да му отговаря? Усещаше, че всеки миг ще свърши. При това за трети път.

Сякаш бе изминало безкрайно много време, откакто се прибра от работа, за да стъкми вечерята за болната си майка и да се оттегли в стаичката си да гледа телевизия. Беше на тридесет и осем. Знаеше, че е напълняла и вече никой не я забелязва. До тази случайна среща.

Когато внезапно се появи той — Карл.

Все още не можеше да повярва, че някой толкова добре изглеждащ и много странствал мъж ще й обърне внимание. И сред навалицата от привлекателни адвокатки и юридически съветнички този висок рус европеец със секси акцент ще хареса точно нея. Каза й, че е холандец, макар че на Моника й беше все едно откъде е. Единственото, което имаше значение, бе, че сега е тук, и то на двадесетина сантиметра вътре в нея.

Карл най-после се претърколи по гръб, тежко задъхан, с хлъзгаво от потта тяло. Протегна се и улови ръката й. Притегли я към себе си и отметна кичура от лицето й.

— Как беше? Надявам се, че ти е харесало?

— Съвършено — въздъхна Моника. — Ще ми се да те похваля пред няколко приятелки в офиса, но не искам с никоя да те деля.

— Не искаш да ме делиш с някоя друга? — Той се ухили самодоволно. — Ах, ти, малка егоистична сирена. Знаеш ли какво бих казал за това?

— Какво? — усмихна се Моника. — Че и ти не искаш с никого да ме делиш?

— Точно това!

Внезапно натика палеца си дълбоко в гърлото й. Спазъмът от шока и болката изпънаха гръбнака й като струна. Страданието беше непоносимо.

Карл я изтика от леглото. Очите на Моника щяха да изхвръкнат от орбитите. Спри, моля те, нараняваш ме, боли ме, адски, ала от устата й излезе само стон. Опитваше се отчаяно да се освободи от него. Но хватката му бе стоманена. Какво правеше той с нея?

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Моника? — Той отметна назад дългата си руса коса. — Радвам се, че всичките ни забавления и игрички досега ти харесват. Но сега е твой ред да направиш нещо за мен. Нещо малко по-сериозно. Нещо още по-приятно.