Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (83)

79.

Час по-късно стоях пред Майкъл Чофи, заместник-директор на централата на ФБР в Ню Йорк.

Чофи бе прекият ми шеф. Именно той, след като пребих Кавело в затворническата килия, подписа заповедта за дългосрочния ми отпуск по административни причини. Чофи бе един от най-високопоставените в цялото ФБР.

— Ник — облегна се той в креслото си, — никой няма намерение да те държи отговорен за това, което се е случило вчера.

— Не идвам за това, Майк. Идвам заради Кавело. Зная за него повече от всеки друг в Бюрото. Освен това и на двама ни е известно, че ми е малко късничко да ставам учител.

Заместник-директорът се усмихна. Надигна се от креслото и пристъпи към прозореца на кабинета. Оттам можеше да се види Кота нула, мястото, където някога се издигаха кулите близнаци на Световния търговски център. Сега там бе едно огромно празно пространство. Но зад него, в далечината, още се извисяваше Статуята на свободата.

— Как са ребрата ти?

— Наред са. — За доказателство вдигнах ръце. — Не останах в болницата дори и една нощ.

— В това е проблемът, Ник — отново се усмихна Чофи, но този път усмивката му бе скована, а ръцете му стиснаха перваза под прозореца, — че не си бил на работа. Рей Хюс се занимава със случая от няколко месеца. И точно когато ти се намеси, нещата се разсмърдяха.

Аз също се изправих.

— Не става дума за Рей, Майк. Ще му докладвам, не се тревожи. Само ме върни на работа. Та ти се нуждаеш от мен. — Изгледах напрегнато прекия си шеф, за когото работех през последните осем години. — А аз се нуждая от това, Майк.

Заместник-директорът ме погледна изпитателно. Не успях да отгатна мислите му. После се върна до бюрото и взе една папка. Приличаше на оперативен доклад.

— Разбрах, че тази сутрин си посетил главната квартира на небезизвестен профсъюз в Ню Джърси. Вече не си на активна служба, Ник. Не можеш да правиш каквото ти хрумне. Имаме хора, които работят по случая. Те не могат вечно да се оглеждат през рамо.

— Разбирам, Майк. Именно заради това искам да се върна обратно.

Чофи седна на креслото си. Чаках го да кимне. Но той се ограничи с дълга замислена въздишка.

— Не мога.

— Ама ти какво… — Ако в този миг заместник-директорът бе измъкнал пистолет срещу мен, за да прониже гърдите ми с два куршума, надали щях да бъда по-изненадан. — Майк?

— Ти си един от най-добрите, с които разполагам, Ник. Но си прекалено обвързан с този случай. Премного си вътре в нещата. При това крайно емоционално. Само че това тук не е лов на вещици, а разследване на ФБР. Така че отговорът ми е: НЕ.

Седях там с увиснало чене, докато думите му бавно проникваха в мозъка ми, една по една.

— Ако чак толкова искаш да се завърнеш, ще ти дам друго назначение — аферите на Уолстрийт или борбата с тероризма. Сам си избери, Ник. Но не и това.

Не и това. Стоях, поемайки ударите. От години преследвах онова копеле. Изгубих двама души, за да го арестувам. Не исках друго назначение. Стоях и се взирах невиждащо.

— Моля те, Майк…

— Не. — Заместник-директорът отново поклати глава. — Съжалявам, Ник, но си вън от тази игра. И няма да променя решението си.