Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (124)

120.

Бяха горе от седем минути. Знаех, че не мога да чакам повече. Нямаше значение, че бодигардът с якето „Адидас“ лениво пушеше цигарата си точно пред входа на хотела. Или че другият, с обръснатата глава и мустаците, бе последвал Кавело и Анди вътре.

Трябваше да вляза.

Не можеше да се каже, че „Лос Пеликанос“ е петзвезден хотел. Беше тихо и запустяло място, с малко фоайе и само един хотелски служител на рецепцията. Раздрънкан стар асансьор обслужваше петте етажа на хотела.

Заобиколих отзад, откъм алеята за паркиране на коли. Не исках да рискувам да вляза през фоайето. Над мен се извисяваше стара пожарна стълба, от онези модели от началото на двайсети век, чиято най-долна платформа виси на нивото на първия етаж. Подскочих, добрах се до най-ниската решетка и се вдигнах нагоре. От прозореца пред мен се виждаха помещения като хотелски коридори. Но прозорецът се оказа заключен.

Свих лакът и ударих стъклото. По пода вътре се посипаха парчета стъкло. Проврях ръка през отвора покрай назъбените остатъци от стъклото и вдигнах рамката. За щастие тя се плъзна нагоре и успях да скоча в коридора, с глока в ръка.

Пред мен се показа вратата за асансьора и тясната стълба, водеща към горните етажи. Там, на третия, бе и стаята на Анди. Поех по стъпалата.

На площадката на етажа спрях. Видях Бръснатата глава облегнат на стената. За щастие бе застанал с гръб към мен, зазяпан през прозореца в коридора.

Втурнах се към него. Трябва да ме е чул, че връхлитам върху му, защото бързо измъкна пистолета си.

Мушнах дулото на глока в якето му и натиснах спусъка два пъти. Мъжът се сгърчи в предсмъртна конвулсия, а тялото му заглуши изстрелите. Той се свлече по стената, пръстите му продължаваха да стискат пистолета. После бавно падна на пода, очите му се подбелиха. Върху ризата му цъфна голямо тъмночервено петно.

Хукнах по коридора към стая 304. За секунда спрях пред вратата; в този миг чух стенание — Анди.