Лео Таксил
Свещеният вертеп (98)

Дяволският трик на папата

Хенрих IV преклонил глава пред папата в Каноса, но тежкото му унижение не му донесло нито една от изгодите, на които разчитал. Враговете на папата в Северна Италия били възмутени от поведението на краля и гледали на това помиряване като на предателство.

На събора във Форхайм^[1] (където кралят отказал да дойде въпреки поканата на папата) привържениците на Григорий VII, саксонците и швабите, избрали за крал Рудолф Швабски. Но той не можел да разчита на покорството на цяла Германия: повечето германски князе били настроени против него и той трябвало да се оттегли в Саксония. Отначало Григорий се преструвал и си давал вид, че се колебае на чия страна да застане; той дори подхвърлял, че иска да замине за Германия, за да се запознае по-отблизо със спора между съперниците, макар да било съвсем очевидно, че главен инициатор за избирането на Рудолф е самият велик дипломат — папата. Най-сетне след продължителни преговори, когато получил дългоочакваните сведения за голямата победа на Рудолф край Мюлхаузен^[2], папата побързал да го подкрепи и официално лишил Хенрих от власт и кралска титла. Но близо до брега на Елстер^[3] Рудолф бил ранен тежко и умрял скоро след сражението. Положението на папата се разклатило тъкмо когато той вече се готвел да тържествува.

Хенрих отново победил папата както в Италия, така и в Германия. Като връщал на Григорий всички удари, които той му бил нанесъл, Хенрих се стремял да противопостави на папата антипапа, както на самия него били противопоставяни антикрале. Той успял да събере значителна войска и да обсади Рим. С помощта на огромна парична сума кралят накарал римляните да му отворят градските врати и съпровождан от епископ Гиберт, Хенрих тържествено влязъл в Латеранския дворец.

След като бил качен на светия престол под името Климент III^[4], Гиберт на свой ред коронясал Хенрих IV за император на Западната римска империя.

Обсаден в замъка Сант Анджело, бившият папа още не си бил казал последната дума. След като се убедил, че неговите привърженици не ще надвият многобройните войски на императора, той тайно започнал да обмисля план за убийството на Хенрих IV.

Когато разбрал от своите шпиони, че императорът всяка вечер се моли в една и съща черква, той привлякъл на своя страна кардинала, под чието управление се намирала базиликата. По нареждане на духовния пастир в свода на параклиса, над мястото, където обикновено стоял императорът, бил направен отвор, замаскиран с голям камък. С помощта на въже камъкът лесно можел да се стовари върху главата на човека, който стои под споменатия отвор. Когато приготовленията били завършени, кардиналът започнал да чака сгоден момент. Веднъж, когато Хенрих бил коленичил, кардиналът дръпнал въжето и камъкът с грохот се стоварил долу. Но дали посоката на падането не е била точно пресметната или пък кралят не е стоял на постоянното си място, така или иначе Хенрих останал невредим. Огромната скала се пръснала в краката му, като само го наранила с няколко отхвръкнали парчета. Кардиналът видял, че покушението не е успяло, и се опитал да избяга, но телохранителите на императора го хванали и го убили в подножието на олтара. Трупът на кардинала бил влачен по улиците на Рим, а след това захвърлен на сметта.

Както виждаме, убиецът — Григорий VII, когато му трябвало, прибягвал и до фокуси.

Като разбира отлично, че папата е от онези хора, които не се спират пред никакво престъпление, за да постигнат целта си, и че камъкът може да бъде последван от отрова или от удара на някой наемник изотзад, Хенрих сметнал за благоразумни да напусне Рим. Освен това, подсторена от Григорий, войнствената графиня Матилда — любовницата на папата — водела в Ломбардия непрестанна борба срещу своя роднина. И Хенрих решил да напусне временно Рим, като вземе със себе си изплашения до смърт Климент III.

Като видял, че редиците на неговите привърженици в Рим са пооредели, Григорий поискал помощ от Роберт Гюискар^[5], Вождът на норманските пирати се притекъл на помощ на римската църква с многохилядната си армия от пехотинци и конници, в състава на която влизали и няколко отряда сарацини. Населението направило опит да се отбранява, но след няколко дена норманският херцог успял да проникне в града. Оставен на произвола на норманските и сарацинските пълчища, Рим бил подложен на ужасни кланета, насилия и пожари. Цели квартали изчезвали, разрушени от войниците на Гюискар. Хиляди римляни били продадени като роби.

Григорий не можел да остане в града, който бил опустошен и обезлюден по негова вина. Той побързал да последва Гюискар в Салерно^[6], където свикал събор и отново наложил анатема на Хенрих IV, Климент III и техните привърженици. След няколко месеца Хенрих се върнал в Рим със своята армия. Той също бил принуден да приложи сила, за да се върне в Латеранския дворец папа Климент III.

Що се отнася до Григорий, той не могъл да преживее победата на своя враг и скоро се поболял. Дори на смъртно легло, когато духовникът го помолил да снеме проклятията и да прости, този правоверен християнин с дрезгав глас проклел Хенрих, антипапата Гиберт и всички мръсници, които го поддържат.

Той умрял на 25 май 1085 година и бил погребан в Салерно.

Светата апостолска римокатолическа църква решила, че злодеят-престъпник, известен под името Григорий VII, е извършил през дългия си и плодотворен живот достатъчно гнусотии, за да заслужи ореола на светец. Какво да се прави, тя по-добре ги разбира тия работи!