Лео Таксил
Свещеният вертеп (132)

Йоан XXIII

Дори в тази колекция от негодници и престъпници Йоан XXIII се откроява с подвизите си. Няма престъпление, с което да не се е опетнил Балтазар Коса (както разказват, преди да стане духовник, той бил обикновен морски пират).

Народът веднага намразил Йоан XXIII и неаполитанският крал лесно успял да организира заговор против него. Но Йоан бил предупреден навреме и се спасил, като избягал в Болоня. Оттам той потърсил помощта на император Сигизмунд^[1]. Отново бил свикан събор^[2] — в Констанц. Йоан се тревожел от факта, че за място на събора е избран имперски град, обаче разчитал на интригантските си способности и на продажността на участниците в събора.

Събрали се общо над четири хиляди души, представители на духовенството, аристокрацията и занаятчийските корпорации, между които имало златари, обущари, бръснари, зидари, музиканти.

Историята не ни съобщава дали музикантите са си носили инструментите, за да дадат възможност на сеньорите и прелатите да потанцуват в почивките между заседанията. Възможно е да е станало тъкмо така, защото на събора не се чувствал недостиг на дами. Седемстотин и осемнадесет публични жени били поканени специално, за да обслужват участниците в събора. А църковните йерарси на всичко отгоре довели и любовниците си и се разхождали с тях съвсем открито из града.

Първите заседания обнадеждили Йоан: той бил сигурен, че като раздаде тайно подаръци, титли и бенефиции, ще привлече на своя страна най-влиятелните участници в събора. Но императорът, който внимателно наблюдавал маневрите на Йоан, неочаквано поставил на гласуване въпроса за свалянето на Йоан и предложението му било прието с грамадно мнозинство. Йоан скочил от мястото си, втурнал се към императора и заявил, че ще напусне Констанц, но няма да позволи такова унижение. Тогава Сигизмунд заповядал на офицерите си да подсилят охраната на градските порти и поискал от папата да се отрече от престола незабавно. В отговор на оскърбителните заплахи на Йоан Сигизмунд наредил да заведат първосвещеника в заеманото от него помещение и да го пазят добре. Но след няколко дена Йоан напил стражата, преоблякъл се като монах и избягал. Като се мъчел да се добере до Авиньон, той се укрил в Шафхаузен, а след това във Фрайбург. В посланието си до събора той посочил условията, при които бил съгласен да се откаже от папския сан: да си запази титлата постоянен легат в Италия, да му се отпусне пенсия от тридесет хиляди златни флорина, както и да му се дадат Болоня, Авиньон и още няколко града.

Участниците в събора разбрали, че всички преговори са безсмислени и че Йоан доброволно няма да се откаже от сана. Затова те решили най-сетне да обнародват постановлението за неговото сваляне.

В това постановление са изброени главните престъпления на папата. Въз основа на неопровержими факти било констатирано, че Йоан се е домогнал до тиарата, като отровил предшественика си чрез подкупено лице, което по-късно сам отровил; че е изнасилил триста монахини; че е имал престъпна връзка с жената на брат си; че се е отдавал на содомия с монаси; че е озлочестил цяло едно семейство — майка, син и три сестри, най-голямата от които била дванадесетгодишна; че е търгувал безсрамно с епископски катедри и дори с отлъчвания; че е изтезавал до смърт хиляди невинни хора в Болоня и Рим.

За всички тия престъпления съборът лишавал от сан Йоан XXIII и го предавал на светски съд, като „закоравял грешник, безнравствен негодник, симонист, подстрекател, изменник, убиец и развратник“. Присъдата съдържала общо седемдесет и четири точки, двадесет от които не били обнародвани: толкова ужасни били злодеянията на Йоан.

Констанцкият събор, който започнал дейността си с един справедлив акт — свалянето на Йоан XXIII, по-късно се опозорил, като осъдил на смърт двама учени — Ян Хус^[3] и Йероним Пражки^[4].

Ян Хус бил образован човек, който се отличавал с нравствена чистота и бил готов да пожертва всичко заради своите убеждения. Такъв бил и ученикът му Йероним Пражки.

Ян Хус и Йероним Пражки отдавна водели борба срещу църковните заблуди, против шарлатанството на свещениците. Те отричали и някои догми, като твърдели, че не папата, а бог прощава греховете, и не признавали непогрешимостта на папата.

Хус отишъл в Констанц, защото разчитал на даденото му от императора обещание, че ще му позволят да защищава убежденията си. Сигизмунд дори му издал гаранционна грамота. Но Хус бил арестуван веднага след пристигането си в Констанц. Окован във вериги, той изслушал смъртната си присъда, а след това бил предаден в ръцете на светските власти. Лишили го дори от правото да оспори достоверността на свидетелските показания.

Йероним Пражки пристигнал в Констанц, за да помогне на Хус, но още по пътя го арестували. Той също бил обявен за еретик и изгорен.

Споменът за тях ще остане в историята завинаги.

* * *

За да сложи край на трипапството, Констанцкият събор решил да свали и другите двама папи — Григорий XII и Бенедикт XIII, които продължавали да се представят за наместници на Христос. Григорий XII се отрекъл доброволно и бил назначен за епископ, но скоро след това умрял. А Бенедикт си оставал непоколебим и след напразни увещания съборът го свалил като разколник и клетвопрестъпник.

Първосвещеническата тиара се паднала на Мартин V^[5].

Още щом станал папа, той се сблъскал с енергична опозиция. Някои кардинали дори започнали да публикуват насочени срещу него анонимни сатири. За да си отмъсти, той не могъл да измисли нищо по-добро от това, да изпрати на кладата множество последователи на Хус, които нямали никаква вина; според Мартин техните екзекуции трябвало да сплашат всички негови противници.

Когато Балтазар Коса изразил желание да се подчини на единствения законен представител на Христос, светият отец го посрещнал с възторг, обсипал го с подаръци и го назначил за кардинал, но след два месеца го отровил. След като се избавил от Коса, който му създавал големи грижи, Мартин V решил да се отърве по същия начин и от другия си конкурент — Бенедикт XIII.

Убийството не дало търсения резултат: преди да умре, Бенедикт възложил на двама кардинали да му изберат приемник и в продължение на няколко години ролята на антипапа се изпълнявала от Климент VIII. Но легатът на Мартин V подтикнал епископите и феодалите на Арагония да заплашат крал Алфонс, че ще го свалят, ако покровителства Климент VIII. Тогава Алфонс решил да ликвидира Климент и той бил принуден да се откаже от тиарата. Актът за отричането бил подписан през юли 1429 година. Така приключило голямото разцепление, което почти петдесет години държало в непрекъсната треска християнските държави в Европа.

Доволен, че най-сетне е станал единственият глава на църквата, Мартин решил да ознаменува триумфа си. Той започнал да подстрекава полския крал да обяви война на хусистите. Въпреки настойчивото послание на първосвещеника полският крал все пак не се решил отведнъж да се забърка в една авантюра, чийто изход му изглеждал твърде съмнителен. Но папата настоявал и в края на краищата кралят се подчинил. Обявен бил кръстоносен поход срещу еретиците с обещание да се опростят греховете на всички участници в него. Наемниците на краля и папата нахлули в Бохемия, но и този път католическият бог, който вероятно се е сражавал в редиците на папските войски, се уплашил от еретиците. Чехите печелели победа след победа. Армията на хусистите вселявала такъв страх, че дори само вестта за нейното приближаване всявала паника в редиците на неприятеля.

Новината за поражението стигнала до светия отец. Мартин V, който бил сигурен в победата на многобройната си армия, не могъл да преживее това разочарование и получил удар.