Лео Таксил
Свещеният вертеп (91)

Алдобрандини, или огнеупорният монах

В началото на понтификата на Александър II обхванатата от църковни раздори Флоренция се превърнала в бойно поле. Епископ Петър Павийски и абат Йоан Гвалберт — новият игумен на манастира „Валомброзе^[1]“ — открито си обявили война. Гвалберт публично обвинявал Петър в симония и му отричал правото да извършва богослужение и да назначава свещеници. Пламенният оратор Гвалберий увлякъл с красноречието си и без това фанатичния народ, в резултат на което привържениците на двата противоположни лагера повели кървави улични битки.

Епископ Петър решил да обуздае опърничавите монаси и дръзкия оратор. Той разбирал, че от словесните доводи няма голяма полза (Петър отлично познавал нравите на своите събратя!), той нападнал начело на въоръжен отряд манастира „Валомброзе“, арестувал най-ревностните привърженици на абата и им заповядал да се съблекат голи. Онези, които изпълнявали заповедта му мудно, били съблечени насила. Когато „избраниците“ били изправени пред епископа в облеклото на нашия прародител Адам, той наредил да ги бичуват по меките части на тялото (по онези, с които грижливо природата е надарила човека, за да може да седи).

На мен не ми се вярва през време на екзекуцията монасите да са пели „Алилуя^[2]“! Урокът бил суров и полезен. Гвалберт и неговите монаси прекратили публичните си изказвания срещу епископа и дори не смеели да излязат извън манастирската ограда. Но в дъното на душата си те не можели да забравят получените удари и мечтаели за отмъщение.

(Въпреки завета на Христос свещениците никога не подлагат и другата си буза; напротив, те винаги държат ножа в пазвата си. Разбира се, ако това не е свързано с риск.)

Монасите тайно изпратили свои представители при папата с молба да свика събор, който да осъди Петър Павийски за симонията, прелюбодействата и убийствата. А за да докажат справедливостта на своите обвинения, те предложили да се произведе съд божи, т.е. изпитание чрез огън.

Папата не изразил никакъв възторг по този повод: фокусниците обикновено не се трогват от трикове, чиято тайна им е известна. Освен това Александър II, изглежда, е сметнал, че ще бъде неизгодно за самия него да подкопава авторитета на епископа, а и монасите не се ползвали с особена популярност в града. Затова той отказал да свика събор и изпратил на монасите нареждане, което ги задължавало под страх от анатема да си стоят в килиите и да не излизат нито в града, нито в замъците, дори ако ги покани някой от жителите. След това папата побързал да изпрати Петър Дамиани във Флоренция, като му възложил да успокои развълнуваното от този указ население. Но нито мъдростта на Петър Дамиани, нито молбите и увещанията му дали някакъв резултат. Йоан Гвалберт дошъл начело на своите монаси в убежището на Дамиани, обсипал го с всякакви оскърбления и призовал народа да изгони с оръжие в ръка епископа и папския легат.

Тази история можела да завърши трагично, ако не се бил намесил херцог Готфрид. Той заплашил монасите, че ще ги избеси по дърветата край манастирската ограда, ако още веднъж посмеят да се покажат навън.

Заплахата укротила донякъде войнствените монаси. Но населението не се успокоило. На другия ден при Йоан Гвалберт дошла цяла тълпа и го помолила да уреди божия съд, който той бил предложил на папата.

Жалко, че в наши дни не се прибягва към подобен съд. Наистина, вместо да предават на прокурора провинилите се църковни служители, не е ли по-добре да ги държат по един-два часа на силен огън? Ако обвиняемият излезе невредим — значи е невинен, а ако, напротив, се превърне на въглен като обикновено парче месо (по вина на разсеяния готвач), значи такава е била присъдата на всевишния и съдът няма защо да се занимава с него. Такова едно съдопроизводство напълно отговаря на учението на църквата за всезнаещия господ, без чиято воля не пада дори косъм от главата на вярващия.

Мога да си представя воплите на клерикалите, ако някой би се отнесъл сериозно към този проект!

Монасите от „Валомброзе“ (които едва ли са вярвали повече от нашите съвременни духовници) се съгласили, както разказва преданието, да се подложат на изпитанието, което очаквал народът.

Те организирали това невероятно зрелище през първата сряда от постите в 1063 година.

Отначало цялото манастирско братство заявило, че ще се качи на кладата, но когато ударил часът, монасите предпочели пиротехническият опит да бъде проведен само с един от тях. Монахът, който бил избран за представител на манастирското братство пред съда божи, се наричал Петър Алдобрандини.

В уречения ден били направени две огромни клади, всяка от които била дълга тридесет крачки и висока десет. Между кладите оставили тясна пътечка, не по-широка от три крачки, посипана със ситни и много сухи съчки.

След тържественото религиозно шествие и литургията монасите се строили в две редици. Всеки държал в ръка свещ и носел на гърдите си кръст. Не ще и дума, представлението е било организирано от опитен постановчик!

С химни на уста монасите наобиколили кладите и започнали да ги разпалват. След известно време горещината станала толкова непоносима, че монасите трябвало да се отдръпнат. И тогава възбудената тълпа видяла как Петър Алдобрандини се запътил към лумналите огньове; той свалил калимавката, с която бил служил литургията, и с тържествена крачка се приближил към пътечката. В едната си ръка държал разпятие, в другата кърпа, с която бършел потта от челото си.

Естествено, човек може да се запита: защо огънят, който не докосвал Алдобрандини, го е карал да се поти толкова?… Това трябва да е била прищявка на бога — и нека не се задълбочаваме повече в тези психологически тънкости…

Алдобрандини крачел между буйните огньове по пътечката, която се покрила с дебел пласт живи въглени, след това се спрял и се прекръстил. В тържествената тишина (дявол да го вземе, зрелището е било достатъчно интересно, за да накара публиката да замре. Никой от нас не би се отказал да погледа свещеник или монах, който се разхожда по горящи въглени)… и така в тържествената тишина прозвучал гласът на монаха. Той се обърнал към тълпата и поискал от гражданите, духовниците и нотабилите да се закълнат, че ще се отрекат от епископ Петър, ако Алдобрандини излезе невредим от това ужасно изпитание.

Естествено, всички се заклели. Тогава Алдобрандини запял църковен химн, като молел бога да го запази невредим. По-нататък следва точен цитат от кардинал Бароний:

Всички го видели величествено да крачи бос сред гигантските езици на пламъците, между които вървял спокойно, като по алея сред розови храсти, освежаващи със сянката си нажежения от слънчевите лъчи въздух. Трепкащият пламък, подчинявайки се на някаква чудодейна сила, го обгръщал и озарявал с лъчезарна светлина, по-ослепителна от блясъка на огрян от слънцето сняг. Без да оставят никаква следа, езиците на пламъка ближели полите на дрехата му, докосвали космите на главата и на брадата му. Присъстващите — продължава благочестивият историк — забелязали, че в момента, когато Алдобрандини влязъл в пламъка, огънят на кладите загубили своята изгаряща сила и запазил само светлината си, която озарявала тържеството на светия монах.

И още една не по-малко забавна подробност, подчертана от Бароний:

Когато стигнал до края на кладите, Алдобрандини забелязал, че е загубил кърпата си насред пътеката. Той спокойно се върнал, вдигнал кърпата и, лъчезарен, излязъл от огъня.

Защо „лъчезарен“, кардинал Бароний? Дали защото изпитанието завършило сполучливо, или защото загубата на кърпата била непоправима?

Кардинал Бароний не дава на потомците точни сведения по този въпрос — той подробно описва сцената на народното ликуване, която последвала представлението на огнеупорния монах. Няма да цитираме дитирамбите на Бароний и ще споменем само, че игуменът на „Валомброзе“ не закъснял да изпрати на папата отчет за чудото, като настоял да назначи нов епископ вместо разобличения от съда божи в ерес и прелюбодейство.