Лео Таксил
Свещеният вертеп (217)

Двойно нахалство на йезуитите

След като не могли да подчинят Венеция на светия престол, гарваните на Игнатий се нахвърлили върху Франция, където с помощта на вдовицата на Хенрих IV и нейния изповедник отец Котон организирали в цялата страна много религиозни конгрегации за насаждане на светото невежество по градове и села.

Цялото кралство било наводнено от многобройни легиони на всякакви расоносци и горките провинции се оказали във властта на проклетите изчадия!

Когато черните рицари се почувствали достатъчно силни, за да поведат борба против общественото мнение, те помолили фанатичната Мария Медичи да увещае Генералните щати да приемат устава на Тридентския събор.

Цялата аристокрация, която влизала в щатите, както и много представители на духовенството се отнесли изключително благосклонно към този проект на йезуитите. Но представителите на средното съсловие били на друго мнение. Те енергично възразявали на регентката и изтъквали, „че няма смисъл да се занимават с въпроса за Тридентския събор, след като този въпрос се отлага вече цели шестдесет години“. Освен това решенията на събора, които се смятали за ортодоксални, още преди това били окачествени като посегателство върху кралската власт и общественото спокойствие и парламентът на няколко пъти ги бил отхвърлял.

Разбирайки, че никога не ще получат одобрението на средното съсловие, синовете на Лойола се насочили към младия Людовик XIII, който току-що станал пълнолетен, и лесно получили от него „разрешение да действат“.

Представителите на духовенството и аристокрацията свикали тайно съвещание, на което сметнали за „належащо да се стремят към победа на делото на папата, като принудят нацията да преклони глава пред теократичната власт“. Но наглото поведение на фанатиците породило всеобщо възмущение и парижкият съд забранил „на всички духовни лица да издават каквото и да било във връзка с Тридентския събор, както и да предлагат дори и най-незначителна промяна във вероучението на галиканската църква под страх от конфискация на имуществото и лишаване от права“.

Докато парламентът и Генералните щати се противопоставяли с всички сили на нечуваните претенции на римския двор, хугенотите от своя страна обнародвали манифест, в който открито заявили, че „отново ще грабнат оръжието, ако кралят поиска да подчини Франция на светия престол“. В някои градове това решение било изпълнено. Тогава се намесил маршал д’Анкър, той убедил кралицата-майка „да се откаже от провеждане решенията на Тридентския събор и да обещае на хугенотите, че въпреки настояването на светия престол и духовенството всичко ще бъде върнато към предишното състояние“. Висшите френски духовници не се съобразили с тържественото обещание на Мария Медичи и с решението на парижкия съд. Те събрали своите подчинени и им заявили, че „правоверните трябва да спазват по съвест постановленията на светия Тридентски събор“.

Горди с победата си, добрите отци удвоили своето нахалство, като провъзгласили, че „Франция е приела решенията на Тридентския събор и се е подчинила на могъществото на папата“.

Тук именно те прекалили!

Точно по това време известният теолог Марк Антоан де Доминис издал своя научен труд под заглавие „Духовната република“, насочен против всемогъществото на светия престол. Ние ще цитираме от него няколко смели тези, които нанесли опасни удари на римската ортодоксия.

„Под владичеството на папата църквата престана да бъде църква и се превърна в светска държава с напълно земна монархическа власт на папата.“

„Църквата не може да притежава принудителна власт и не може да прибягва към външна принуда.“

„Когато служат литургия, свещениците не възкресяват Христовата жертва, а служат само на спомена за нея.“

„Светият дух е истинският наместник на Христос на земята и притежава само духовно могъщество.“

„Ян Хус е бил осъден от Констанцкия събор несправедливо и в противоречие с принципите на християнската република.“

„Исус Христос е завещал светия дух на цялата църква, без да го предназначава специално, за свещениците и епископите.“

„Заповедта не е тайнство.“

„Римската църква е първа по значението на града, чието име носи, но не и в юрисдикцията.“

„Безбрачието на духовниците не е задължително.“

„Тържественият монашески обет има същата сила като простия обет.“

„Папството е човешко изобретение.“

Този труд вдигнал такъв шум във Франция и Италия, че изплашеният Павел V веднага настоял той да бъде осъден от теологическия факултет. След това той предложил на автора кардиналска шапка, но при условие, че се откаже от пасажите, които му посочат. Примамен от блестящите, но вероломни обещания, негово преподобие де Доминис проявил страхливост. Той приел това предложение и се отрекъл от онези места, където подлагал на критика свещената личност на папата. След това той допуснал фатална непредпазливост, като се появил в римския двор, разчитайки на достойна награда за позорното си покорство. Уви, нещастникът не се съобразил с правото на своя господар. Папата изобщо нямал намерение да го повишава и наредил да го заточат в замъка Сант Анджело.

Пресветата инквизиция възбудила процес срещу Доминис и неговата книга. Авторът и трудът му били осъдени на изгаряне на клада. „Но — добавя летописецът — човешката съвест вече протестираше срещу подобно зверско унищожение на хора за разногласия по църковните въпроси и затова бе решено екзекуцията му да се извърши по друг начин и да се съобщи, че той е умрял в затвора. Той действително умря на заточение, благочестиво отровен, което беше проява на особена милост спрямо него. Отровата го спаси от кладата. По онова време той бе започнал шестдесетата си година.

Тялото му бе погребано, но инквизицията сметна за необходимо да изгори този нечестивец, макар и след смъртта му. По нейно нареждане, утвърдено от папата, тялото на Доминис бе изровено и след тържествена церемония на полето на Флора бе изгорено на клада, заедно с отречената книга.“

Така завършил дните си Марк Антоан Доминис, архиепископ на Спалатро, чиято единствена вина се състояла в това, че той посмял да засегне главата на католическата, апостолската и римската църква.