Лео Таксил
Свещеният вертеп (248)

Любов и измяна

Когато новото правителство съобщило на Пий VI, че е лишен от светска власт, старецът изпаднал в пълно отчаяние.

Представителите на републиката мълчали, очаквайки да дойде на себе си първосвещеникът. Най-сетне светият отец като че ли се посъвзел и започнал да мърмори нещо несвързано. Изглежда ударът се оказал твърде силен за хилавия му организъм и Пий VI загубил разсъдъка си.

Но делегатите все пак смятали за свое задължение да изпълнят мисията си докрай. Те съобщили на папата, че той си остава върховен господар на църквата, че ще му бъде осигурена отговаряща на неговото положение издръжка и че правителството му дава сто и двадесет души охрана, макар неговата особа да не е заплашена от никаква опасност.

При тия думи Пий VI доста се поободрил и възкликнал със странна усмивка: „Значи аз още съм папа!“

При мисълта, че не всичко е рухнало и че той още има малка възможност да си възвърне неограничената власт, разсъдъкът на първосвещеника малко се прояснил.

Без да губи нито минута, той пристъпил към организиране на нов чудовищен заговор с цел да изтреби до крак всички французи и привърженици на Римската република.

За щастие, този план се разкрил и тогава светият отец бил качен на една карета и изпратен в манастира „Св. Августин“ в Сиена, а после във Флоренция, където той прекарал близо една година.

Но нито преклонната възраст, нито провалът на заговора не попречили на Пий VI да възобнови престъпните си действия. Той отново успял да предизвика безредици в Рим. Из града пак зашетали шайки от престъпници, водени от свещеници, и започнали да забиват „свещените“ си кинжали във всеки срещнат французин. Много републиканци-римляни били връзвани и хвърляни в Тибър. Не се знае докъде щели да стигнат светите бандити, ако не били заловени главните инициатори. Тогава бандитите се пръснали из околностите на Рим и образували отряд, наброяващ шест хиляди души. Още при първия сблъсък с французите отрядът бил разгромен и бандитите се разбягали.

Папата използвал влиянието си върху неаполитанския крал Фердинанд IV^[1] и съпругата му и ги накарал да обявят война на французите. Рим, в който вече нямало войски, паднал под натиска на неаполитанците. Щастливият Пий мечтаел за победоносно завръщане в своята столица, когато френската армия започнала енергично настъпление и изтласкала кралските войски чак до Неапол.

Фердинанд IV бил детрониран. В Неапол била провъзгласена република, която просъществувала няколко седмици. Но изплашеното и невежо селско население на Калабрия, подстрекавано от емисарите на папата, застанало на страната на Фердинанд. Французите и неаполитанските патриоти били принудени да капитулират. Наистина те се предали едва след като Фердинанд твърдо обещал да им запази живота и имуществото. Но щом кралската армия влязла в града, един от главните агенти на светия отец, кардинал Руфо, наредил да бъдат арестувани всички граждани, заподозрени в симпатия към републиката.

Нещастните жертви на това нечувано предателство били изправени пред специален трибунал и осъдени на смърт — всички до един. Присъдите се изпълнявали спешно, всеки ден загивали стотици привърженици на републиката. В името на религията и за да спасят душите си, калабрийците опожарили и ограбили много неаполитански домове, при което не щадели нито жените, нито децата.

Пий VI решил, че враговете на папството са унищожени окончателно и безвъзвратно, и съобщил на всички католически епископи, че отново е облечен със светска власт пълния й размер и ще се завърне победоносно в Рим.

Той искал да сподели голямата си радост със своя любим син. Тъй като знаел, че баща му още притежава значителни богатства, любезният младеж пристигнал много на време, за да открадне това имущество и да изчезне тъкмо в момента, когато Директорията взела решение да прехвърли опърничавия старец във Франция.

Пий VI бил откаран във Валанс^[2], където към него се отнасяли с голяма, макар и незаслужена почит. Нищо не можело да утеши папата, който се терзаел от мисълта за предателството на обожаемия си фаворит, и той изпаднал в дълбока меланхолия. Освен това дали своето отражение и дългите години на развратен, преситен живот; всичко предричало близък край. Скован от парализа, той умрял на 29 август 1799 година.